Всеки човешки живот следва едно митично пътешествие. Щастието идва и си отива, тъгата също преминава, но удовлетворението е полето, което живее и зад двете крайности. Удовлетворението е аналогия на истинското благополучие! Тази скрита цел се улавя у всеки един от нас! Тогава странно ли е, че в дните на революционен устрем в навечерието на 1876 г., същият този емоционален порив завладява неизмерно и легендарния войвода Христо Ботйов? Шокиращо е да видиш колебанията и катарзиса, а дваж по – силно е усещането да разбереш, че животът вече е планирал драмата на големите мечти, които носим в себе си. От септември 1868 г. до последните дни на август 1869 г., ние виждаме Христо Ботйов в състоянието на пълна душевна подтиснатост. След това неговият дух се пробужда с нова сила. На практика това допълва психологическия портрет на Войводата. От юноша той възмъжава; от поривист млад човек неусетно израства до последователен борец за определени социално-политически идеи, утвърждавайки се като праволинеен революционер. Пръв етап на тази духовна метаморфоза на Христо Ботйов е почти окончателното скъсване с баща му. Дълбоката трагедия, вечно повтаряща се между старото поколение, което напуска живота примирено, и младото, което жадува да се бори за нов живот, достига тогава най-високата си точка в отношенията на Ботйов-баща и Ботйов-син. Без съмнение, смазан от завоя на сина си, който вместо в Русия се намерил в Румъния, огорчила даскал Ботю. Той грижливо подредил пълно с упреци и жалби писмо до своя буен син Христо. И вероятно не за неговия „неизпълнен дълг пред народа“ е писал уважавания даскал , а за своята болест, за скорошната си смърт, за многочисленото семейство, което остава без средства, нуждаейки се от подкрепата и вниманието на Христо като най-голям син и брат …А в това време душата на младежа се разпъвала от упорита и жестока борба. Той прави отчаяни усилия над себе си, иска, мъчи се да подчини своя дух на изискванията на живота в името на семейната привързаност, но надделява порива, крайната стремителност и революционен дух. Разочарован в българската революция от събитията през лятото на 1868 г., Ботйов е паднал силно духом и се намерил в крайно отвратително материално положение, след болестта си в Браила. И помен няма от семейната му привързаност и съобщава на баща си за своето постъпване в Медицинското училище в Букурещ. Как е постъпил Ботйов там със своето четирикласно образование не знаем. Всеки случай, както виждаме от датите на писмата, посочени в забележките, Христо Ботйов е останал в Медицинското училище в Букурещ малко време, след което веднага съобщава на баща си своето желание да се върне в къщи и да стане учител в България. Едновременно с това той пише и на Н. Геров, когото молил да му помогне да осъществи това свое намерение и в същото време се стараел да се оправдае пред него за стоенето си в Браила и за напускането на Медицинското училище. Н. Геров не повярвал на писмото на Ботйов и се отнесъл за повече подробности до Xр. Георгиев, от когото получил следната оценка за младежа „…Христо Ботйов, доколкото можах да разбера за него, е малко лекичък на ума… той зле сторил още дето напуснал Одеса и не стоял там да си довърши науките, от после без никаква основа стоял по Браила да слугува на издателите на Зората, дето най-сетне достигнал и гол, и бос, оттам, като дойде тука, влязъл в Медицинското училище”. Дали се е погрижил за него Н. Геров, не е известно,но пък е достъпен текста от обръщението му до Хр. Георгиев, с което му давал наставления Един факт обаче е всизвестен, Христо Ботйов нямал вече никакво намерение да се връща в къщи и престанал съвършено да пише на баща си. Какво се е случило между тях – това и до сега си остава неизвестно, но изглежда че известна част от вината лежи и върху бащата на Ботйов, защото той, без да скрива неспокойствието си за буйния, но все пак горещо обичан син, пише тогава на Н. Геров – 28 ноември 1868 г. (т. I, писмо 69, с. 36): „Не зная що стори син ми Христо, та ми не прати до сега писмо. Страх ме е да не се е докачил от писмото ми и да ми се разсърди”. Грижите на бащата не трогват вече буйния Христо и той продължава да мълчи. Тревогата на даскал Ботю се усилва. А Христо продължава да мълчи, баща му, вече е съвсем болен, Семейната драма, която се чувства зад всички тия писма, свършила трагично – на 29 август 1869 г. даскал Ботю починал, без да дочака отговора на своя син, който бил получен в Калофер едва на 3 септември. В това писмо Христо Ботйов изглежда, утешавайки баща си, му съобщава, че вече е напуснал Александрия и от 13 август е назначен от румънското правителство учител в Измаил и че правителството се канело уж „да го тури на по-голяма служба и чест“. Домашните на Христо Ботев се отнесли с голямо недоверие към това съобщение. Чрез Н.Геров и Хр. Георгиев получава депеша за кончината на баща си и за лошия хал на семейството си. Колкото до причините заставили младия Ботйов да напусне учителстването в Александрия и да се пресели в началото на август 1869 г. в Измаил, за тях можем само да гадаем? Очевидно Христо е решил да се отдаде на самостоятелен трудов живот в Румъния, избирайки си професията на учител, та по такъв начин да си осигури най-после независимо положение от всички свои роднини и близки, които не го разбирали и затова му били чужди. При това ново настроение на Христо Ботйов, не се чува вече гласът на предходната семейна привързаност, но е сподавен и инстинкта от душевните му страдания по обществените борби. Така продължава до август 1869 г., когато тази нужда се пробужда у Ботйов с нова сила, предизвиквайки в него бурно проявление на революционни чувства и поетическия му талант

„120 години безсмъртие”

 Графика на Цветан Пелов – Из цикъла „Земя Българска”, ХГ „Ив.Фунев”- Враца