Старо правило е, че историята докосва, само когато е дълбока и истинска. През трудните години на робството Нейно величество – Историята, ни е изправяла пред многобройни и трудни дилеми. Не случайно една от най-широко коментираните теми е тази за предателството. Казват, че успехът има много бащи, а провалът е сираче, затова не би било трудно да си представим злополучните дни на погрома на Априлското въстание, оставил трайни и незаличими рани в народопсихологията на нашия народ. За историка и психолога е много трудно да категоризират с помощта само на една нравствено-етична мярка драмата, която е преживял всеки един от участниците. В трудните моменти на изпитания, издайничеството съзрява „неволно”, предизвикват го чисто психологически фактори. На бой и мъки се удържа, но как може да се стърпи той пред предизвикателството и обидата? Трагедията на „издайника” революционер е трагедия на самото въстание.

Издайничеството е единственото деяние, което личността не може да оправдае и прости. Човешката природа е такава, че рано или късно извинява измамата на лъжеца, изневярата на подлеца, кражбата на крадеца. Само към предателството, тя е непримирима. Всички други отнемат по нещичко, раняват, оскверняват. Но предателят убива. Той е братоубиец и убиец на българщината. Неговото деяние е връх на човешкото падение. За нито един народ не съществува по-страшно престъпление!Защо тогава летописецът на Априлската епопея Захари Стоянов му прощава, изричайки думите:„да му е просто”.
Защо? Той не прощава на предателите въобще. Предателството ясно и категорично е осъдено и заклеймено. Към отделните негови носители, обаче, той се отнася извънредно внимателно. Те не са закоравели престъпници, не предателстват защото по рождение не са предатели. Като добър хронист и анализатор, З.Стоянов обвинява не личността, а действителността…Въстанието е връх на патриотизма в апогея си и – най-ярка проява на родоотстъпничеството в погрома си. В „Записките” четем: „Хиляди пъти повече бяхме благодарни да срещаме мечки, вълци и пр., отколкото наши братя человеци, които бяха по-опасни от зверовете.”Подобна е и съдбата на разпилелите се Ботеви четници, търсейки отчаяно брод. Турските потери за пръв път в петвековната история на игото навлизат дълбоко в Балкана, тази крепост на българските хайдути, и избиват и залавят до крак пръснатите бунтовници, защото „най-главни техни оръдия” са станали „самите овчари, наши братя българи, православни християни”.
Позорната вълна от масови предателства утежнява положението на разбитите въстаници. Доубива ги нравствено и физически. Оставя черно петно в страниците на историята.

. Историческите условия раждат и патриоти – герои, и предатели. В някои български села, където етническият натиск и бил много силен, „българщината е почти удавена и развратена” Характерно за българина е, че в еднакво висока, в изключителна степен изявява пред света патриотизма си и неговия антипод – родоотстъпничеството. В историята рядко се случва такова съчетание на цветове – от най-светлото до най-мрачното. След смъртта на Войводата, групата на Войновски, изтегляйки се, призори попада на черкези. При село Зверино, местните не само им донасят храна и вино, но и в горния край на селото ги превеждат през Искъра, докато в долния е пълно с турци… С цената на скъпи жертви се добират до село Лютиброд и Черепишкия манастир, но и тук ги очаква турска потеря…Разпокъсани, те се разпръскват, но на Рашов дол ги застигат черкези. Поголовно са избити, а главите им са разнасяни като хоругви за назидание на местното население, придружени от тъпани и зурли. Потърсилите спасение в Черепишкия манастир, не намират подслон. В боя при Лютиброд, някои четници успяват да се откъснат и като се добират до село Челопек, се доверяват на двама селяни, но те ги предават, а други намират местни да ги изведат към Сърбия, но те пък ги блъскат в една бездъннна яма… Страшно, нечовешко време..Историята на Ботевата чета е колкото величав, толкова и трагичен момент… Драматичното безсърдечие на едните, сякаш е компенсирано от другата по-състрадателната част от местното население, която  не щади подкрепата си, защото залогът е твърде голям, а свободата е кауза заради , която си струва да се жертваш! С годините, предателството като социално-етична норма се изменя, но не по своята най-обща същност, а във формите на проявление. Една млада, неукрепнала нация тръгва по пътя на самостоятелното развитие. Новите условия я изправят пред нови изпитания. Появяват се първите белези за задълбочаване на социалните различия, а ламтежът към чуждото надделява. Българската буржоазия бързо забравя и съзнателно  премълчава подвизите и героите на своето време като Левски, Ботев, Раковски, Каравелов. С това се обяснява и факта, че за Ботев „в разстояние на осем години… не са ставали ни панихиди, парастаси, ни пък какво годе друго възпоминание, като че народът, за който се е той борил, не съществуваше!”Това изтръгва от националното чувство на българина най-добрата храна за неговото самочувствие и родолюбие. Десетки „черни души” живеят още необезпокоявани и дори се радват на почит. Назидателни са примерите с врачанина Мито Цветков Бакалбашийски, осигурил чрез сделка на почек финансирането и осигуряването на оръжие в III-ти Революционен окръг, но не познал цената на радостта от Победата, защото е осъден заради натрупания дълг. Превърнал се в длъжник до края на земните си дни. На обратния полюс е врачанския търговец Стоян Грамчев, предател на Георги Матев и Георги Апостолов, както и Иваница Данчов и Никола Обретенов създали дебели мемоари. Ние, българите, май наистина така си живеем от векове – в страх и недоверие, в подозрение и мнителност. Потънали докрай в проблемите си, загубили сякаш цялата си духовност и преданост към предци и минало, ние забравяме, че чуждите внушения и собствени прегрешения, са най-голямото предателство. Излишно е да се самонаказваме, народът ни като такъв, не заслужава това клеймо!

„Христо Ботев” Скулптор: Йордан Кръчмаров, От фонда на ХГ „Ив.Фунев” при РИМ – Враца