Всеки път си има свое начало!
Ботйовият започна преди 176 г. и отгърна нова страница, на която е изписано величавото и страшно мото: „Свобода или смърт!” Светостта на майчината му целувка придоби силата на синовна клетва! Младият левент сякаш предрече съдбата си: ”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира….!” Малко или много са годините, откакто те няма, аз не зная, но и днес, сякаш този титан на революционната борба трябва на България така, както и трябваше и тогава! Защото и днес „ръжда разяжда оглозгани кости”, и живота народен го смучат „наши и чужди гости”. България винаги е била щедра на герои и на полуинтелигенти – първите с живота и делото си да пишат историята, а вторите просто да ровичкат из нея. Та и на тебе, Христо, посегнаха те…! И ако днес имаме жизнена потребност от гордия ти заслон за свобода, равенство и правда за всички, то не търси независимост, достойнство и гордост в днешна България, защото просто няма да ги намериш! Не търси и паметниците си, защото част от тях са вече демонтирани, а ценните плаки с ликовете на верните ти сподвижници – откраднати и разпродадени. Не търси и гордите политически българи – защото и такива просто няма. Побързали да оцелеят в народната драма, те бавно изтръгнаха ореола за лелеяната свобода, за гордостта и величието на доскоро поробената ни родина. Не е същата и къде ораната и недоорана, делената и недоразделена българска земя – преди тровена, а днес изоставена, занемарена в плевели, копнееща за работна ръка и обич. Градовете пък, чиито фабрики отдавна не димят, пълни с обезверен народ, готов да се отзове, Войводо, на заветните ти думи – „Хляб или свинец!” Уж всички работят, а пари все няма за учени, артисти и учители. Вашето поробено от турците Отечество, днес е поробено от безразличие и бездуховност. България мрази своите бедни, своите болни, своите майки с проблемни деца и своите възрастни родители! Някога ти поведе дружина верна, сговорна, от близо 200 комити, предрешени в зелени мундири и златни левове по калпаците, днес под спящия поглед на сюрия доморасли демократи се топи и чезне българския национален дух, предрешен в жълтите жилетки на отчаянието и безверието, защото човешкият взор вместо кръстокуполните църкви, различава минерета и джамии. Няма да намерите народа и държавата, за които положихте главите си пред народния олтар, незнайни ще останат и голяма част от вашите гробове. А всеизвестно е, че когато един народ не тачи гробовете на синовете си, отваря място за нови! Страховито и тъжно е! Вместо вашите стъпки, в ушите отекват свадите с неканени мигранти. Страшно е, Войводо, защото народът ни днес е не по-малко сащисан, обезверен и отчаян, както в ония времена, когато „само за нощ порасна с няколко века!” Кой друг да му помогне, ако не самият той, събирайки куража и силата да изригне?! Откакто се помня, а и така са ни учили, у нас винаги са се намирали потребните хора, които да ни изведат от блатото, когато Отечеството ни безумно затъва? Нима нуждата на България днес не е същата? Уж вървим след твоя пряпорец и се кълнем на всеки ден, отреден за поклонение в твоите завети, а изглеждаме плахи и неуверени. С други думи, възползвахме се, кой как може от идеалите ви, а днес сме на прага да ги омаскарим! Досущ като в съвършения ти стих: „Патриот е, душа дава, за наука за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа!” Грубо, цинично и брутално! Подобно на щрауси сме извили вратове навън, без да ни е грижа, разчитайки някой друг да се престраши и да свърши отново това, което сами не се решаваме да сторим.
Затова, застинали на прага на твоята поредна годишнина, откакто те има, ние ти се покланяме, Воеводо, но дваж повече сме длъжни и да се покаем!