/публикация VI от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

На 1-ви юни град Враца ще почете Деня на Христо Ботйов и на загиналите за свободата и независимостта на България. По традиция на този ден градът ни се превръща в столица на цяла България, която се прекланя пред гениалното дело на легендарния войвода и неговата безстрашна чета.

За първи път Денят в памет на загиналите за българската свобода се отбелязва във Враца през 1884г. А официалните чествания започват през 1901г. На тържествения връх Вола присъстват живи Ботйови четници, които си дават среща и със сълзи на очи се заричат да възстановят славните страници от тази жива история, която те пишат със своя безпримерен подвиг. Оттогава измина много време, а белите страници все още свидетелстват, че празнините са много и всички ние, които сме призвани да възкресяваме славното историческо минало, трябва да си подадем ръка за да възстановим историческата правда. В работен екип с моята колежка от Габровския музей Даниела Цонева, Ви предлагаме интересни данни за Ботевите четници от Габровско, чиито подробности от революционната им кариера  уточнихме съвместно  

Приели отрано житейската съдба за своя орисия , великите революционери не могат да си представи собствения живот без борбата за осъществяване на своя възхитителен идеал. И те с право прозират, че бъдещият ден на Отечеството е немислим без хармонията между национална и социална революция. А саможертвата сякаш се явява като върховен акт на нравствен избор и социален дълг. Горди и неустрашими,  те отразяват най-ярко  духа на своето време, пресъздавайки с живота си драмата на националната съдба през тези  мъчително трудни години

НИКОЛА ДОНЧОВ БОЙНОВСКИ (ВОЙНОВСКИ)( 9 ноември 1849 г., Габрово – средата на юни 1876 г., землището на с. Чифлик, Троянско). Ражда се в семейството на Дончо Стоянов Бойновски, един от седемте габровци в състава на Втората българска легия. Бащата е сред организаторите на опита за въстание от  1862 г. Поради неуспешния му развой е принуден да остави  „дюкян пълен със стока” и да напусне семейството си. С фалшиво тескере преминава Дунава и се установява в Галац, където до 1874 г. е част от българската революционна емиграция. След завършване трети клас на Габровското училище, петнадесетгодишният Никола също забягва в Румъния, за да сподели живота на  емигрантите. Към 1864-1865 г. юношата е в бащиното кафене в Галац, което е убежище на хъшове. Сред посетителите му е и народният поет и писател Иван Вазов, който пресъздава атмосферата  на кафенето в повестта  си „Хъшове”. Едновременно с учението си в частно търговско училище Н. Бойновски се запознава с революционните идеи. Към 1869 г. работи в кантората на Евлоги Георгиев, а година по-късно открива самостоятелна сарафска кантора, чиито приходи са  в помощ на революционерите.  Апелът на Левски повече младежи да постъпят в чужди военни училища, защото „ще бъдат необходими на революцията”, вероятно повлиява на решението му да замине за Одеса и със съдействието на габровеца Никола Рашеев да постъпи в Николаевската военна гимназия. Пред прага на завършването и получаването на първи офицерски чин, след пристиганато на Христо Ботйов в Одеса (към 15 април 1876 г.), Никола Бойновски  се озовава отново в Румъния. Записан в личното тефтерче на Христо Ботйов с името Войновски, остава с него в историята като военен ръководител на четата му. Заради по-доброто познаване на българските условия, той е предпочетен от Войводата за бъдещ организатор и ръководител на военните действия пред такива военни специалисти в четата като Спас Соколов, Костадин Попхаджидимитров и руския емигрант Арует Загрин (известен като Теофан Раданов). За времето на запознанство между Ботйов и Войновски може да се предполага. Възможно е това да е станало през лятото на 1875 г., когато като председател на БРЦК Христо Ботйов е по комитетски дела в Южна Русия. Или по-късно – по време на пътуването му в Русия през март 1876 г. за събиране на средства за въоръжаване на четата.  Като напуска военното училище в Одеса, в което е от 1874 г., в началото на май 1876 г. той е вече в Букурещ, а след това в Турну Мъгуреле. Никола Войновски се качва на парахода „Радецки“ от Турну Мъгуреле заедно с Кирил Ботев и Спас Соколов. На него Ботйов поверява сигурността и дисциплината на четата. Войновски веднага преброява четниците,  разделя ги на десетини и на всяка десетина поставя по един десетник. От момента, когато на парахода „Радецки” е дадена заповед за въоръжаване на четата, Никола Войновски е неин военен ръководител. Завладяването на кораба „Радецки”, десантът на четата, разделянето й на по-малки единици и определянето на нейния маршрут са несъмнено обсъждани между войводата и  военният командир. Но под ръководството на габровеца Никола Войновски четата, състояща се от хора, мнозинството от които са лишени от военна подготовка, някои непознаващи се помежду си, се превръща в организирана бойна единица. В землището на с. Хърлец, Врачанско по тактически съображения той нарежда да се прережат телеграфните жици. При движение в равнината използва колите за прикритие на четниците. По негова идея четата преминава придошлата река Огоста по мост, направен от коли. След смъртта на Христо Ботйов и разпръскването на четата, Войновски е убеден, че оцелелите трябва  да се насочат към Тракия, за да се присъединят към въстаниците (той вярва, че такива все още има из планината), а не към Сърбия. Младият  Никола Войновски до последно  се ръководи от предварително начертаният план за действията на четата и следва Ботйовия призив –  да се помогне на въстаналите българи. Четата вече не представлява организирана бойна единица, въпреки че под ръководството на Н. Войновски „една многобройна група” от около 50-60 души (Обретенов сочи цифрата 100-120 души) отстъпва на югоизток. Почти десет дни групата на Войновски е принудена да се скита под непрестанните  дъждове между Орхание (дн. Ботевград) и Етрополе. Въпреки изоставането му от своите заради  физическата си отпадналост, той не пада духом. Проявената му отново съобразителност избавя другарите му от пленяване и избиване при придвижването на групата към Троянския балкан. Към 10 юни с него остават само четирима души – Никола Обретенов, Сава Пенев, Стоян Ловчанлийчето и Димитър Тодоров – Димитрото. Принудени да вървят сред непознати местности, да преодоляват вражески засади, да търпят глад, студ и дъжд, те попадат на поредна засада. На  13 юни петимата оцелели Ботйови четници се укриват уморени в една гора, за да си починат. Събудени са от виковете на  Димитър Тодоров и тогава Никола Войновски е смъртно ранен. Върху простреляното му тяло, остава изпръсканата с кръв карта на вилаетите в Турция с латински надписи, която той носи до гърдите си, за да му бъде винаги под ръка. Тя заедно с  бинокъла и компаса на Ботйов са предадени на новия войвода от Никола Обретенов още при Искъра, край с. Зверино, Врачанско и е използвана за доказателство при разпитите на заловените четници.Въз основа на свидетелството на Никола Обретенов, Димитър Тодоров и Сава Пенев (четниците, очевидци на убийството) Димитър Страшимиров  сочи, че Войновски е убит около с. Шипково, Троянско. Самият Никола Обретенов в писмо от 29 май 1939 г. до Никола Г. Христов и Марин Делийски от с. Черни Вит, Тетевенско, съобщава, че Войновски е убит на 14 юни в Балкана между Рибарица, Тетевенско и Шипково, Троянско. По-късно Александър Бурмов, като се базира на откритите през 1948-1949 г. от Борис Недков турски документи, формира ново становище – Никола Войновски е убит в средата на юни в Троянския балкан, в гората Гребенец, м. Кашкара, в землището на с. Чифлик. Две телеграми на ловешкия околийски управител Хасан Сабри, изпратени до окръжното управление  в Търново на 15 и 16 юни 1876 г., дават възможност за разкриване подробностите около смъртта на Войновски

АНТОН АНДРЕЕВ ИВАНОВ – ГАБРОВЧЕТО(ок. 1850 г., к. Колишовци, Габровско – 2 март 1912  г., Варна ).Името му фигурира във всички известни досега списъци на Ботйовата чета (на Захарий Стоянов, Йордан Кършовски, Никола Кючуков), както и в бележките от личното тефтерче на Христо Ботйов. Преследван от местната турска власт, бащата е принуден да продаде имотите и да се пресели в Галац, Румъния, а заедно с него и малкият Антон. Неизвестно кога се озовава в Браила, където става част от българската революционна емиграция. Йордан Планински, член на Браилския таен комитет, пише за него: „ …. той действуваше за събиране на момци н ги е во­дил в къщата ми и от нас ги е прехвърлял през Дунава, за които а иждивявал (осигурявал – б. м., Д. Ц.) пари за поддържането им няколко дни, пренасяше оръжие, чанти, мушами и други потребности ”.А относ­но причината за участието си в четата Антон Андреев отбелязва: „Аз като българин не останах хладнокръвен към всеобщото течение – освобождението на отечеството ”.   Кога и къде се запознава с Христо Ботйов не е известно, но най-вероятно това да е станало през 1875-1876 г. Антон Габровчето участва в ня­колко сражения, които води четата – на 17 май при селата Бутан и Борован, Врачанско, на 18 май в местността Милин камък и на 20 май — в м. Челопече. Успява да избегне неприятелските куршуми в сраженията, но не и преследванията на турските войски след гибелта на войводата и разпръскването на четата. Той и Димитър Тодоров се при­съединяват към групата на Никола Войновски, с която споделя несгодите в планината. Отделил се от нея, Антон Ан­дреев се скита из Балкана в продължение на няколко дни. Нa 7 юни е заловен край Етрополе и отпратен в София, където след около двумесечен затвор е освободен по силата на амнистия поради недоказана винов­ност. „Възползван от дадената ми свобода, не останах в България, а успях да премина Дунава и да застигна момент, когато се устройваше Българското опълчение и да вляза в редовете му” – отбелязва А. Андреев в молба до пенсионното отделение.    

            Опълченско свидетелство № 89 от 8 юли 1878 г., издадено от IV дружина, удостоверява, че „редовият Антон Андреев е бил на служба в Българското опълчение от  1 май 1877 г. до 8 юли 1878 г., участвал е в походите и действията срещу неприятеля в Източната война  от 1877-1878 г., в отбраната на Шипка от 9 до 21 август 1877 г. и в прехода през Балкана  и овладяването на укрепения лагер при с. Шейново на 28 декември 1877 г., в сблъсъка с башибозуците при с. Тича на 16 и 20 януари 1888 г.”.  След Освобождението живее в Чирпан, заселен по собствено желание, където е назначен за инструктор на милицията в с. Пранга (дн. Патриарх-Евтимиево, Пловдивско). При учебна стрелба, цевта на пушката му се пръска и ослепява с дясното око.

Включва се като доброволец и в Сръбско-българската война (1885 г.). В редовете на Летящия отряд на капитан Паница служи от 17 ноември до  16  декември 1885 г. и взема участие в боевете за Пирот.

През 1893 г. се преселва във Варна, където постъпва сато разсилен в Окръжния съд. Уволнен е от тази длъжност на 22 февруари 1897 г., а през 1903 г. е назначен във Варненската община отново за разсилен. Дадената му земя като поборник-опълченец се оказва неплодородна и доходъг от нея не подобрява материалното му състояние.

Въз основа на известните досега списъци на четата, съста­вени от Захарий Стоянов, Йордан Кършовски, Никола Кючуков, Кириак Цанков, както и от бележките в личното тефтерче на Христо Ботйов, са уто­чнени имената оше на Нено Иванов, Христо Стоянов, Цоню Данчев В друг списък от архива на Стефан С. Бобчев, публицист и обществен деец, като Ботйов четник фигурира името на Първан Неделчев, 23-годишен от Габрово, но то не се потвърждава в други извори.  Като обобщава данните от всички списъци Радка Стоянова уточнява социалния състав и брой на ботевите четници и съставя един по-пълен списък, в който са включени имената на деве­тима габровци.

С името на ботйовия четник Нено Иванов Стоянов от к. Златевци, Габровско се свързва една оригинална снимка, съхранявана във фонда на Института по исторически изследвания при БАН. В ателието на гюргевски фотограф той е позирал с оръжие в ръка, облечен в униформа, обточена с гайтан. Датирането на снимката „14 май 1876 г.” сочи, че тя е правена непосредствено преди преминаването на четата в Българско. В списъка, съставен от Захарий Стоянов „Нено Иванов из Габровско” фигурира под № 170. Нено Иванов Стоянов успява да избегнат неприятелските куршуми в сраженията, но не и преследванията на турските войски. Той е сред заловените на 27 май четници близо до с. Литаково, които са откарани за следствие и задържани в Софийския затвор. Данни за него намираме в спомените на Ботйовия четник Димитър Икономов от Троян. Като описва непоносимите изпитания в затвора Д. Икономов отбе­лязва, че с 15 души поборници, сред които е и габровеца Нено Стоянов изготвят и изпращат до Великия везир телеграма от 29 март 1877 г. Чрез нея те настояват – „…. тук не можем вече да търпим тайните мъчителства , за които Високата порта не знае”. Под тези редове подписът на Нено Стоянов е на шесто място.На 22 или 23 юни в м. Просечник при с. Васильово, Ловешко е убит Христо Иванов Стоянов от с. Боженци, Габровско. Вероятно той е от тия ботеви четници, които след битката на 21 май при с. Лютиброд, последният отпор на четата в нейната цялост, се разпръскват, за да търсят самостоятелно спасение от потерите и глада.За един ог габровците, Ботйови четници, не разполагаме с ни­какви сведения и това е Цоню Данчев, който е включен от П.Чолов в списъка на четниците с неизвестна съдба.

НИКОЛА ИВАНОВ БУЧАКЧИ – (неизв., Габрово – 18 май 1876 г., Милин камък) – по занятие ножар (бучакчия). Името му като участник в Ботйовата чета се потвърждава чрез списъците на Захарий Стоянов, вписан под № 144 и на Йордан Кършовски  – под № 15. Не е известно кога и по какви причини емигрира в Румъния. На парахода „Радецки” пътува като обикновен пътник и не по своя воля става четник. Слиза на Козлодуйския бряг заедно с всички четници. При с. Козлодуй е ранен леко в главата от един черкезин. Участва в похода на четата до Милин камък, където в боя на 18 май е убит. Тялото на Никола Бучакчи е разпознато от Андон Куков (Македонеца), Никола Войновски и Никола Кючуков сред другите убити – Петър Паскалев и Димитър Казаков от Сливен, Димо Андреев от Калофер

ДИМИТЪР КОЛЕВ – ГАБРОВЧЕТО (неизв., Габрово – 22/ 23 май 1876 г., с. Лютиброд, Врачанско) – в списъка на Захарий Стоянов с „Имената на момчетата, които излязоха от парахода „Радецки” фигурира под № 18, вписан като Димитър Калев. Убит е на 22 или 23 май в землището на с. Лютиброд, Врачанско.

СТЕФАН поп ДИМИТРОВ (окт. 1850 г., Новата махала, Габровско – неизв.) – ражда се в семейството на свещеник Димитър Живодереца (от с. Живодери, Габровско), участник в подготовката на Габровското въстание от 1862 г. Когато е ок. 10-годишен семейството се премества в Габрово. Бъдещият Ботйов четник работи като гавазин (телохранител) в руското консулство в Русе. Освободен от служба, през м. май 1876 г. се озовава в Оряхово, откъдето през р. Дунав се установява в гр. Бекет.  Много противоречиви са данните за съдбата на Стефан поп Димитров като Ботйов четник. Поради известно сходство в имената, сведенията за неговата участ се преплитат в някои от спомените на ботйовите четници, с тези за Стефан Попов Димитров от с. Басарбово, Русенско. Участието на габровеца Стефан поп Димитров в четата е безспорно особено като се има пред вид, че името му фигурира в бележките от личното тефтерче на Христо Ботйов. В своя списък Захарий Стоянов от­белязва името му под № 162. Участва във всички сражения, които води Ботйовата чета по пътя си към Врачанския Балкан. Стефан поп Димитров е  заловен след бит­ката при с. Лютиброд на 22/ 23 май. В. Дунав от 11 юли 1876 г. съобщава, че „нему [на Ст. Поп Димитров] се дължи както документално се доказва, излавянето и избиването на неколцина от четата”. Във Врачанския затвор престоява само един ден и една нощ. На 24 май  е откаран във Видин, оттам за Русе, където  е осъден от Русенския извънреден съд на 5 го­дини заточение. С първата група заточени четници е изпратен първоначално в Цариградската тьмница,  впо­следствие след няколкомесечен затвор, той е заточен на о-в Родос.    Липсват данни дали е сред освободените заточеници, резултат от сключения  Санстефански мирен договор от 1878 г. и каква е неговата по-нататъшна съдба.

На 2 юни 1948 г. за първи път прозвучава сигналът за едноминутно мълчание в цялата страна. С решение на Министерски Съвет на 31 май 1993 г. 2 – ри  юни е обявен за Ден на Ботйов и на загиналите за свободата и независимостта на България.

И тази година на 2-ри юни, точно в 12,00 ч. в продължение на 2 минути сирените в цялата страна с прекъснат вой ще оповестят отдаването на всенародна почит към паметта на Христо Ботйов и загиналите за свободата на България. Не се колебайте,  сведете достопочтено глави, защото подвигът на тези великомъченици  в името на българската свобода, няма равен на себе си!