Всеки народ има своите национални светини. За отбелязване е , че буренът на забвението, никога не расте по тях, защото с годините , те са придобили блясъка от кръвта на загиналите герои, напоени от сълзите на майките и невестите, превърнали са се във величави легенди за мъжеството на най-достойните сред достойните!
Ботйовият подвиг е ярък епилог на Априлското въстание. С апостолска жертвоготовност тръгват неговите сподвижници за отечетвото си, когато там догарят главните на априлския бунт. А пожарите от бунта още димят по снагата на измъчената ни родина, когато тези юначни ратници, предвождани от славния си и безстрашен войвода докосват родната земя край Малката фуния до Козлодуй. И до сега родната ни история не познава по- ярък и по-естествен израз на спонтанна любов към България от клетвената целувка на Козлодуйския бряг.
Вероятно заради това всяка година чрез потока от хора, от Козлодуй до Камарата и Околчица, народът ни иска потвърждение за най-красивата легенда, която знае, преповтаря и логично търси съпричастност, уповавайки се на Ботйовия подвиг. Апотеоз на един недостижим живот, целеустремен за Свята кауза. Съдба, която живота отрежда на малцина.
Народното съзнание сякаш отказа да приеме тази гибел, а нейния трагичен край завинаги ще разжарва пламъка н националната ни чест. Такава е диалектиката на подвига.
Истината е свята , а свободата е мила!
Днес трудно бихме могли да посочим съвременници, склонни да поднесат живота си в жертва пред олтара на Отечеството. На думи, лъжепатриоти, колкото ти душа иска. Но на дела…? И ще излезе прав писателя, че „от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция, те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. … … Никой от тях никога не се е интересувал от тебе, малцина са се опитали да те разберат, дори професорските и академичните изследвания са посветени на легендата, а не на тебе!” Днес, същите тези клети люде стоически преповтарят, твоите съкровени слова, че душа дават за нашето добруване, а забравят за продължението на Ботевия стих , „но не свойта душа братя, а душата на народа!”
А народът ни , той мълчаливо негодува. Все недоволен, стои и чака. Ами ако и Ботйов стоеше и чакаше? Навярно затова е гениален? Защото отведнъж преодоля пространството и времето, сякаш надскочи дори себе си. Отреди невиждани граници за човешката свобода. Чудя се, как ли се е чувствал поета, осъзнавайки премеждията на съдбата, накъде е обърнат света, а никой да не го разбира? Да си толкова млад, а младост да не помниш? Не е ли прекалено висока цената за неговото духовно извисяване над цял един народ? А духовните му терзания, те въобще обезпокояват ли нечия гузна съвест в следосвобожденска България, когато изискват писмени гаранции от родната му майка, че е участвал дейно за да и отпуснат пожизнена поборническа пенсия в наследство? И мисля си, добре че живя, бори се и загина в онзи, неговия свят, защото днешния слоган „Да живеем и се борим по ботевски“ е все по-малко приложим. Това донякъде обяснява ерозията в понятия като чест, достойнство, родина. „Земята на Ботйов”, и тя не е същата! Защото той – Геният пишеше, мечтаеше и страдаше заедно със събратята си по съдба. Вървейки по стъпките му, ние усещахме силата! Съзерцавайки очите му , се докосвахме до пламъка! Преповтаряйки словата му, долавяхме пророчеството му! За близките 143 години, ние не найдохме и тленните му останки! Легендарният войвода няма гроб. Не му и трябва! Защото , погребем ли Ботйов, ще погребем завинаги и себе си!