Романтично-красив, но дълбоко трагичен е заключителният акорд на Априлското въстание от 1876 г. – самопожертвувателният подвиг на легендарния Христо Ботйов и неговата чета. Този заключителен акорд означава и начало на един нов процес с голямо значение.

Изборът на австро-унгарския параход „Радецки“ не е случаен. Той е собственост на крайдунавската монархия и като опитен публицист Хр.Ботйов добре знае, че това ще привлече вниманието на унгарското и на европейското обществено мнение. Неочакваната акция въздейства като бомба, със закъснител и двойно по-голям  обществен резонанс в столичните и провинциалните вестници. За начало са публикувани двете Ботйови възвания в унгарски, руски, сръбски и австрийски вестници. Първото възвание е под заглавие „На бой“ и е поместено в редактирания от самия Ботйов вестник – „Нова България“, бр. 1 от 5 май 1876г., както и в  унгарските вестници „Едетертейш“ в бр. 148 от 29 юни 1876г., „Политикай Уйдоншагок“ от 5 юли, 27 бр, както и „Пещи Напло“, бр. 147 от 28 юни: „Братя българи! На бой срещу вероломните врагове на религията ни. Нека всички народи да чуят, че ние с помощта на бога и със сабя в ръка реших ме да изхвърлим безчестната азиатска раса. Никой не се смили над нас, никой не ни помогна в мъченията и страданията, на които ни подложи азиатския грабител… На оръжие, братя българи!… Ако богатите не помагат, затрийте ги като непотребни вещи! На бой, български народе! Който се кани да помага, когато борбата вече е свършила, той е предател, той ще бъде осъден от всички, ще бъде погълнат от земята. На бой! Балкана „юни 13“ Прогресивната унгарска общественост не само съчувства на българския народ и на неговата борба за свобода, но открито изразява своята морална подкрепа и помощ.

         Но какво е отношението на Хабсбургската монархия към балканските освободителни движения? То се определя от нейните имперски интереси. Всичко това твърде ясно обяснява многото писма и телеграми, които си разменят разните министри и държавни секретари по повод случая „Радецки”. Румънските власти строго наблюдават размириците. В някои от вестниците, българските борци са наричани „бандити“, а в други, дори императорските министри ги определят като въстаници. На 1-2  юни 1876 г. будапещенският вестник „Пещи Напло“/“Пещенски вестник“/, в. „Хон“, „Еленъор“ /“Контрольор“/, „Немзети Хирлап“ /“Национален вестник“/, „Келет Нейпе“ /“Народът на Изтока“/ и „Едетертейш“ /“Съгласие“/ информират с тревога от първите си  страници: „Според единодушното мнение на пристигащите от Изток телеграми 300 български и сръбски въстаници са извършили атентат срещу собствения на Дунавското параходно дружество параход „Радецки“. На 4 юни 1876 г. на видно място в.“Келет Нейпет внася повече разяснения: „Действително истински роман е случаят с качилите се на парахода „Радецки” в Гюргево и станциите под 0ршова 200-240 българи с ръчен багаж и спешно таксувани сандъци. Те пътували с първо-, второ- и третокласни билети за Турно Северин, Радуевац и други пристанища. В понеделник сутринта докладвали на капитана на парахода г-н Енглендер, че българите, настанили се във втора класа носят оръжие. Капитанът ги предупредил оръжието да бъде предадено на контрольора. Отначало му отговорили уклончиво, но после съвсем решително: заповедта, че на парахода е забранено да се носи оръжие, им била известна, но сега, ако е необходимо, те ще й се противопоставят със сила. След това няколко по-видни българи поискали от втория капитан да ги свали на брега не в Оршова, а преди това. Той отказал, като ги пратил при първия капитан. Тогава един от българите връчил на капитана официален документ от името на Букурещкия въстанически комитет, в който той се умолява „в името на страдащото източно християнство“ да изпълни желанието на борците за свобода, в противен случай насилието ще бъде неизбежно. В това време прозвучали три остри изсвирвания, по който сигнал всички българи излезли на палубата, веднага отворили таксуваните сандъци, извадили оръжия и мундири и много бързо се строили в бойни униформи и въоръжени. След това заели машинното отделение, поставили под постоянно наблюдение кормчията и накарали капитана да ги свали на определеното от тях място. За да не носи капитанът отговорност, те му оставили една декларация, написана на френски и на немски език, в която се казвало, че „той е принуден със сила да извърши стоварването на брега“. В документа имало и възторжени приветствия до негово величество императора Франц Йосиф и християнството“.

По-нататък при тогавашната съобщителна мрежа напълно оправдано е новините за гибелта на четниците отначало да не отговарят изцяло на истината. От вниманието на печата не избягва и организираният от османските власти в Русчук /Русе/ съдебен фарс срещу Ботевите четници. Всичко е пълна формалност, но под натиска на прогресивните сили на Европа, властите за пръв път въвеждат в съдопроизводството защитническата и обвинителната институция. Унгарските вестници публикуват и речта на защитника Елия ефенди /Илия Цанов/. Вестникът на Мор Йокай „Хон“ публикува речта на 8 август 1876 г., а „Пещи Напло“ – още на 24 юли.Те дори обясняват и прийомите на „Елия ефенди“. „Пещи Напло“ например пише: „В своята дълга реч Елия ефенди изцяло отхвърли обвиненията на прокурора, като изтъкна, че истинският организатор и подстрекател на въстанието е Русия, тъй като въстаниците са получили и обещание за помощ от нея. От друга страна, той обвини и бившите /турски/ правителства, които непрекъснато са нарушавали собствените си решения и със своя постоянен натиск от всякакъв характер над народа, са тласкали българите в обятията на въстанието“.Сложната и хитроумна политика на официална Австро-Унгария е предмет на нападки и по повод на Априлското въстание от 1876 г. Само два дена след гибелта на войводата Христо Ботйов, на 4 юни същата година, вестник „Мункаш-Хети Кроника“ /“Работническа седмична хроника“/, който тогава фактически се ръководи от известния работнически деятел и бивш министър на труда в Парижката комуна Лео Франкел, яростно заклеймява „Европейската цивилизация“:

„В Европа през последния век злосторничествата на суровата необуздана сила, кръвожадната диващина и безчовечната жестокост никога не са избухнали толкова често и не са взимали такива страхотни мащаби, както сега, когато навсякъде се говори за хуманизъм и за идеите на прогреса. Османските войници не признават нито закон, нито висшестояща власт. Делата им носят печата на диващината, безсърдечността и кръвожадната злоба. Лицата им, изкривени от дива озлобеност, са изпръскани от кръвта, избликваща високо под смъртоносния удар на ятагана. Така те нахълтват от село в село, за да задоволяват отвратителните си животински инстинкти и неутолимата си жажда за кръв. За неотразимия блясък на Ботйовата поезия на унгарски език допринася и Ласло Наги, един от най-големите съвременни унгарски поети, един от първите носители на Международната Ботевска награда. През 1966 г. в „Антология на българските поети“, Ласло Наги писа за българския Петьофи: „В лицето на Ботев съдбата възпламени гениален поет. Неговото име стои наред с имената на Петьофи, Пушкин, Байрон, Хайне, сред неугасващата плеяда от борци за свобода. Високо и волно кръжи неговата песен, като черен орел в небето“. Видни представители на унгарската ботевистика не един път са изтъквали, че „след Ботйов е трудно да бъдеш поет и политик!“. Той е критерият, неговият пример и днес не е засенчен от времето и събитията, той е мярата за гражданско поведение, за общонационален и общочовешки български подвиг

„Молитвата на поета”, Художник : Алексий Начев, Графика от фонда на ХГ „ИВ. Фунев” при Р И М – Враца