Турското иго и националния гнет имат вековни и тежки, негативни последици върху почти всички сфери от живота на българите , но най-фатално се отразяват върху съзнанието ни за историчност и държавна традиция. Поради обстоятелството, че България се намирала в сърцето на отоманска Турция, нашите комити и поборници са били зорко наблюдавани, а плахите им опити своевременно неутрализирани. Така революционната енергия се преливала  в чуждите освободителни движения. Войните на европейските държави срещу Турция подпомагали революционния процес в страната. Революционните вълнения сред покорените народи в империята се разгарят. Раздвижва се българската емиграция във Влашко и Молдова. Като продължение на революционната дейност във вътрешността, българите се включват последователно в Браилските бунтове/1841- 1843 г./, четата на Г.С.Раковски/1854 г/ , Димитракиевата буна /1856 г/, въстанието на капитан Дядо Никола/1856г/. Мнозина от тях вземат дейно участие в румънското освободително движение, в Гръцкото въстание 1821 г., в Унгарската революция 1848 г.и в Гарибалдийското движение. В съвестта на Европа в ония години е имало едно име: Гарибалди, космополитна личност, възприел света като своя родина, а Апенинският полуостров се превърнал в притегателна сила. За мнозина срещата между Мацини и Теофан Райнов в Лондон /доверени лица на Гарибалди и  Иван Касабов/ остава в сянка. Тъкмо тази  взгляда обаче,  предопределя мащабите на бъдещето сътрудничество. Да не забравяме и факта, че Апенините се оказали второ отечество за близо 5 млн българи от VІІ до ХІV в.   Историческата ни наука все още не е установила точния брой на нашенците, участвали в отрядите на гарибалдийците.
В голямата си степен, това са  революционери, хъшове, хайдути, войводи, „луди глави”, отмъстили си за лични злощастия,  реално продължение на идеала на нашите възрожденски поборници за свобода, дораснали до националното самосъзнание  за участие във въоръжените формирования на Гарибалди. С най-голям  принос сред тях се откроява Стефан Дуньов, назначен лично от Джузепе Гарибалди за командир на полк. Той служи самоотвержено заедно със своя брат и още редица други българи. Любопитен е факта, че в битката при Волтурно, полкът му се хвърля в атака и печели сражението с песен от операта „Навуходоносор” от Верди. След победата полкът приема  неговото име, а той е отличен с най-високите ордени на страната”Свети Лазар” и „Свети Мауриц” и му е присъдено военното звание полковник.Получава и нарочно послание лично от главнокомандващия: ”Полковник Дуньов за хора като Вас не стигат похвали и от моя страна желая за доброто на Вашата и моята родина да бъде запазен за нашата привързаност и нашата благодарност скъпият Ви живот. С истинска обич Ваш Джузепе Гарибалди”.

Близък сподвижник на легендарния  Гарибалди е и не по-малко прочулия се с подвизите си Капитан Петко Войвода,  борил се редом с него за освобождението и за обединението на Европа. В началото на 1866 г., той посещава Италия, за да се срещне с Джузепе Гарибалди и отсяда в неговия дом. Така се ражда прочутата гарибалдийска дружина, съставена от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. Важен се оказва и приносът на  българския художник Димитър Добрович. От чираче – абаджия през емиграция в Цариград, сподвижник на Раковски , Сава Доброплодни и Гаврил Кръстевич , след много авантюри, прекосявайки   Атина, той се отзовал на Ботуша. Прочул се с участието си на Римските барикади 1849 г. и по време на Сицилианския поход като придружаващ на Джузепе Гарибалди, заедно с Коста Ефтимов/ с прозвището-Наполеона заради физическата си прилика с него/. Последният  участвува на по-късен етап и в освобождението на  о-в Крит. Загива като герой в четата Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Един малко познат българин от Охрид, известен още като Георги Илиев Капчев,  пък успява да спаси от сигурна смърт съпругата на легендарния Гарибалди, която е бразилка по своя произход. През 1849 г., той грабнал жената на пълководеца и я измъкнал под дъжда от куршуми настрани от полесражението,  нещо, с което завинаги спечелило сърцето на Гарибалди за България.

В най-трудните сражения на гарибалдийци, дейно участие вземат и Димитър Николов от Велес,  Иван Хаджидимитров от Стара Загора, Нено Маринов  и Гюро Начев от Кочмаларе. Последният си спечелил прозвището Върли Гюро Булгаро, псевдоним, който той носи още от времето, когато участва последователно  в четите  на Илю войвода и Първан Велюв. Военните му подвизи са подобаващо оценени с три възпоменателни медали през периода от 1859-1866 г. Посветил се докрай на революционната кауза, той се включва активно и в състава на Ботевата чета, с която е ранен в битката при Милин камък на 18 май 1876 г. Възнаградени подобаващо за своя героизъм, мнозина от българите-гарибалдийци получават обществената признателност и в България/ градовете Стара Загора, Пловдив,  В.Търново и редица др./, където към  личните  имена се прибавяла приставката ”Гарибалдови” в различните и нюанси. Между имената на тези поборници се открояват имената още на Димитър Косовац, Димитър Общи и Данаил Попов, Райчо Гръблев, Тома Николов,  Георги Копчев,  Георги Чохаджиев,  Пенко Бакърджията,  Грозьо Станев и Георг Силаги. Историческата истина повелява да възкресим имената и на италианските бойци,  взели участие в паметните боеве за Освобождението на България. Франческо Рива, окичил гърдите си с Георгиевски кръст за храброст след паметните боеве на Шипка., Декарени Ларенсо от състава на Първа Опълченска  дружина, 2-ра рота, Алфонсо Иноченца и Леоне Кандоре остават да живеят впоследствие трайно в България и  са приети като почетни граждани на Шипка. Паметни ще останат в съзнанието  и подвизите на  Никола Мора от Чериньола, който се бори за защита на бедните и онеправданите, признавайки, че самият той лично  се е вдъхновявал от хайдутите в България! На практика всичко това окуражава и подпомага и българското националноосвободително движение. Много от гарибалдийците се включват  веднага след това и в нашето революционно движение. По този начин те съдействат за интернационализирането на борбата на българския народ за свобода и независимост в Европа.