Градът на Ботевата слава

/публикация VII  от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

         „Паметниците не са толкова за умрелите, които са си въздигнали паметник неръкотворен и безсмъртен с делата си, колкото за живите, за да развиват и укрепват в тях ония доблестни чувства, които дават на един народ правото да живее.“                     

                                                                                                         Иван Вазов

Да въплътят в бронз  тази идеалистична представа за героите от Априлската епопея , създавала се близо век – ето невероятно трудната задача пред младите български скулптори и архитекти? Липсата на опит, на каквато и да е традиция в тази област, правели заданието много трудно за реализация. И въпреки всичко, патриотичните подбуди надделели и с волните дарения на родолюбивите  врачани, във Враца бил издигнат Първият скулптурно-архитектурен паметник в новоосвободеното  Княжество България, своеобразен апотеоз на безсмъртието.

От гледна точка на тенденциите  в съвременната скулптура Първият паметник на Хр.Ботйов във Враца изглежда наивен в нашите очи днес. Дори и името на неговия автор Густав Еберлайн не било пощадено. Любопитно е да се знае, че при демонтирането му през 1955 г., в основите била намерена метална кутия, но съдържащия се в нея текст е унищожен от влагата. Някои стилни похвати и спомени насочват към ателието на Виенския сскулптор – Густав Еберлайн. Той е известен още като  художник, поет, писател, музикант и архитект. Името му е популярно  сред ценителите на изкуството и с това , че на 23 ноември 2010 г. се продаде неговата статуя „Венера и Купидон“ в Сотбис.
Немският професор Густав Еберлайн е роден на 4 юли 1864 г. близо до Касел. В ранните си години бъдещият световно известен скулптор изпитва влечение към рисуването, но семейството не разполага с пари, за да плати обучението му. Статуята“ Dornausrieher“ e ключов момент в неговата кариера.

Император Вилхелм II му възлага да изработи статуя на композитора Рихард Вагнер,  в Берлин и бронзова статуя на император Вилхелм I на кон.
Той е автор на уникалната статуя на немския писател Гьоте, в италианската столица Рим. Негово дело е Статуята на Свободата в Аржентина.Проф.Густав Еберлайн е много продуктивен творец,  популярен с множество малки пластики от метал и мрамор, той е сред основните дарители за създаване на музей на изкуството, в родния си град.

С положителност се знае, че като образец за портрета на Хр.Ботйов е била изпратена специално направена рисунка, етюд с креда от Антон Митов – студент във Флорентинската художествена академия.

Глава на Хр.Ботйов /етюд с креда/                       

Антон Митов

Задължен от Врачанската окръжна комисия по време на конкурса, младият  тогава художник се е ръководел от фотографията на поета с неговите братя, снет непосредствено  преди заминаването на четата  и от показания на братята и  приятелите на Хр.Ботйов, представяйки го в походен мундир.

Въпреки разминаването с физиономичния образ, паметникът безспорно има своето историческо значение за въздейстние, като първи такъв изграден след Освобождението на български възрожденец. Враца ,наред с европейските столици Рим и Берлин, имат паметник, дело на един от най- известните европейски скулптори. През 1890 г. врачани са горди с паметника, сътворен с вещина от проф. Г.Еберлайн, по инициатива на тогавашния кмет на Враца – Ценко Леонкев. Тържественото откриване на статуята на Христо Ботев във Враца, става на 27 май 1890 г. Присъстват княз Фердинанд, Стефан Стамболов, семейството на Хр.Ботйов, Стефанаки Савов, оцелели Ботйови четници, както и роднини на убити четници (Катерина Савова, дъщеря на убития на Милин камък, врачанин Саво Петров, съпругът й, опълченеца Ангел Печеняков), както и прочутия скулптор проф. Густав Еберлайн.

Творческата сполука във всички по-следващи паметници , посветени на легендарния революционер Хр.Ботйов, в т.ч. на Стефан Стоимиров, Димитър Бучински, Стефан Пейчев и монументалния образ на Войводата на Владимир Гиновски, най-голямото достойнство на мемориалния комплекс в центъра на Враца е израз на народното преклонение пред подвига на героя. То расте с годините, защото свободата, за която загинаха, поетът –революционер и неговите двеста юнаци, в наши дни има своето най-съкровено олицетворение, вярата, обезсмъртена в стихове:

“Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“

/публикация IX  от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

„Талантът е в готовността да жертваш много“

       Димитър Бучински    

Снимка: личен архив

Не познавам друг съвременен художник и скулптор , който да е сторил толкова много за своя роден край и в същото време огънят на родолюбието да тлее толкова силно у него, че да се грижи с такова старание за старините на България.

                                           Животът е любов, семейството е най-голямата ценност, творчеството – всепоглъщащо! Пословично упорит и всеотдаен, Димитър Бучински се стремеше максимално да бъде полезен навсякъде, където се влага с ентусиазъм  и плам. Завършил класът по скулптура на друг известен врачанин – проф.Андрей Николов през далечната 1939 г., в професионалната си кариера, той е моделирал  над 3000 бюстове и релефи на културни и политически дейци. А  днес след толкова много години усилен труд, едва ли може да прецизираме на кое поприще, той бе най-силно изявен?! Преглеждайки архивите  се убеждавам, че единствените най-достоверни податки за погребаните глави на Ботйовите четници са вследствие на неговия научно-изследователски труд. Подготвил е редици ръкописи за смъртта на Хр.Ботйов, че даже е сътворил и една цяла стихосбирка. Неуморимата му природа е пословична, посвещава години в полза на идеята, за откриване гроба на легендарния войвода. Не го задоволява кабинетната работа, с дни кръстосва балканските усои за да събира сведения и да ги подчинява на едничката идея да отговори на посланието на великия поет „дано ми найдат пушката, пушката мале сабята“. Интересна и динамична личност,  истинско , несметно богатство за нашия град! Той самият се има за скулптор, но с еднаква сила се изявява и като археолог. Нека да припомня само с каква страст  се включи в археологическите разкопки на Могиланската могила в центъра на Враца. Дъждът не го плашеше, защото страстта към старините го увличаше и надделяваше. В определени моменти, тя се явява и като синтезирана формула на житейската му философия. С чувство на нескрита гордост си спомням че името му особено нашумя покрай разкопките на църквата „Св.Петка Самарджийска“ пред ЦУМ, където на предна линия заедно с арх.Сава Бобчев  повдигна въпроса  за вторичното погребение на друг един титан на българското национално-овободително движение – Васил Левски в олтара на църквата. В своята многообразна професионална кариера, той успешно се изявява още като , етнограф, историк и реставратор. Достатъчно е да припомня професионалната му работа по възстановката на ризницата на българския воин от Средновековието в Националния военно-исторически музей в София. Златни ръце, които умеят да извайват не само бронзовите барелефи, въпреки, че и това има своята морално-естетическа стойност. А типажите , които сътвори от поречието на Искъра са една прелюдия и реално продължение на неговия родолюбив корен, водещ началото си от онзи прадядо осмо коляно, майстор на глинени лули или от дедите по майчина линия, изкусни златари. Ако някои от съвременниците му е имал щастливата възможност да го заговори  на професионална тема, той със сигурност, не би се наредил сред големите скулптори, които Врачанската земя някога е раждала, но положително е най-големият дарител сред скулпторите, защото името му ще остане завинаги в богатата съкровищница с дарените си творби за над 200 хил. лева. Що се отнася до богатото му творчество, то присъства неизменно навсякъде – в  Политехническия музей в София, в Копривщица, Враца, Шумен и др.градове, които ценят истински  вдъхновяващия му талант. Като безспорен  енциклопедист с богата култура, той се увлича и по средновековните извори, а стихията му е в  реставрацията на древни крепости и кули. Помислете само, що за  илюзия, как от няколко оцелели камъни, той проектираше през онези години цели макети от гипс, придавайки  нов живот на намереното. Професионалните му умения бяха оценени по достойнство на един сравнително късен етап от творческата му кариера, когато в зенита на неговата 80 годишнина,  бе приет за член на Съюза на художниците. Едно обаче е сигурно, със своите големи заложби той се утвърди несъмнено като едно  голямо Възрожденско име в развитието на нашия град, Никак не е случайно , че през далечната 1961 г. Д.Бучински, бе едва осмият заслужено удостоен с приза „Почетен гражданин на Община Враца“!

А тази всеотдайна любов към всичко що е родно, тя ще си остане най-голямата му любов!

/публикация VI от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

На 1-ви юни град Враца ще почете Деня на Христо Ботйов и на загиналите за свободата и независимостта на България. По традиция на този ден градът ни се превръща в столица на цяла България, която се прекланя пред гениалното дело на легендарния войвода и неговата безстрашна чета.

За първи път Денят в памет на загиналите за българската свобода се отбелязва във Враца през 1884г. А официалните чествания започват през 1901г. На тържествения връх Вола присъстват живи Ботйови четници, които си дават среща и със сълзи на очи се заричат да възстановят славните страници от тази жива история, която те пишат със своя безпримерен подвиг. Оттогава измина много време, а белите страници все още свидетелстват, че празнините са много и всички ние, които сме призвани да възкресяваме славното историческо минало, трябва да си подадем ръка за да възстановим историческата правда. В работен екип с моята колежка от Габровския музей Даниела Цонева, Ви предлагаме интересни данни за Ботевите четници от Габровско, чиито подробности от революционната им кариера  уточнихме съвместно  

Приели отрано житейската съдба за своя орисия , великите революционери не могат да си представи собствения живот без борбата за осъществяване на своя възхитителен идеал. И те с право прозират, че бъдещият ден на Отечеството е немислим без хармонията между национална и социална революция. А саможертвата сякаш се явява като върховен акт на нравствен избор и социален дълг. Горди и неустрашими,  те отразяват най-ярко  духа на своето време, пресъздавайки с живота си драмата на националната съдба през тези  мъчително трудни години

НИКОЛА ДОНЧОВ БОЙНОВСКИ (ВОЙНОВСКИ)( 9 ноември 1849 г., Габрово – средата на юни 1876 г., землището на с. Чифлик, Троянско). Ражда се в семейството на Дончо Стоянов Бойновски, един от седемте габровци в състава на Втората българска легия. Бащата е сред организаторите на опита за въстание от  1862 г. Поради неуспешния му развой е принуден да остави  „дюкян пълен със стока” и да напусне семейството си. С фалшиво тескере преминава Дунава и се установява в Галац, където до 1874 г. е част от българската революционна емиграция. След завършване трети клас на Габровското училище, петнадесетгодишният Никола също забягва в Румъния, за да сподели живота на  емигрантите. Към 1864-1865 г. юношата е в бащиното кафене в Галац, което е убежище на хъшове. Сред посетителите му е и народният поет и писател Иван Вазов, който пресъздава атмосферата  на кафенето в повестта  си „Хъшове”. Едновременно с учението си в частно търговско училище Н. Бойновски се запознава с революционните идеи. Към 1869 г. работи в кантората на Евлоги Георгиев, а година по-късно открива самостоятелна сарафска кантора, чиито приходи са  в помощ на революционерите.  Апелът на Левски повече младежи да постъпят в чужди военни училища, защото „ще бъдат необходими на революцията”, вероятно повлиява на решението му да замине за Одеса и със съдействието на габровеца Никола Рашеев да постъпи в Николаевската военна гимназия. Пред прага на завършването и получаването на първи офицерски чин, след пристиганато на Христо Ботйов в Одеса (към 15 април 1876 г.), Никола Бойновски  се озовава отново в Румъния. Записан в личното тефтерче на Христо Ботйов с името Войновски, остава с него в историята като военен ръководител на четата му. Заради по-доброто познаване на българските условия, той е предпочетен от Войводата за бъдещ организатор и ръководител на военните действия пред такива военни специалисти в четата като Спас Соколов, Костадин Попхаджидимитров и руския емигрант Арует Загрин (известен като Теофан Раданов). За времето на запознанство между Ботйов и Войновски може да се предполага. Възможно е това да е станало през лятото на 1875 г., когато като председател на БРЦК Христо Ботйов е по комитетски дела в Южна Русия. Или по-късно – по време на пътуването му в Русия през март 1876 г. за събиране на средства за въоръжаване на четата.  Като напуска военното училище в Одеса, в което е от 1874 г., в началото на май 1876 г. той е вече в Букурещ, а след това в Турну Мъгуреле. Никола Войновски се качва на парахода „Радецки“ от Турну Мъгуреле заедно с Кирил Ботев и Спас Соколов. На него Ботйов поверява сигурността и дисциплината на четата. Войновски веднага преброява четниците,  разделя ги на десетини и на всяка десетина поставя по един десетник. От момента, когато на парахода „Радецки” е дадена заповед за въоръжаване на четата, Никола Войновски е неин военен ръководител. Завладяването на кораба „Радецки”, десантът на четата, разделянето й на по-малки единици и определянето на нейния маршрут са несъмнено обсъждани между войводата и  военният командир. Но под ръководството на габровеца Никола Войновски четата, състояща се от хора, мнозинството от които са лишени от военна подготовка, някои непознаващи се помежду си, се превръща в организирана бойна единица. В землището на с. Хърлец, Врачанско по тактически съображения той нарежда да се прережат телеграфните жици. При движение в равнината използва колите за прикритие на четниците. По негова идея четата преминава придошлата река Огоста по мост, направен от коли. След смъртта на Христо Ботйов и разпръскването на четата, Войновски е убеден, че оцелелите трябва  да се насочат към Тракия, за да се присъединят към въстаниците (той вярва, че такива все още има из планината), а не към Сърбия. Младият  Никола Войновски до последно  се ръководи от предварително начертаният план за действията на четата и следва Ботйовия призив –  да се помогне на въстаналите българи. Четата вече не представлява организирана бойна единица, въпреки че под ръководството на Н. Войновски „една многобройна група” от около 50-60 души (Обретенов сочи цифрата 100-120 души) отстъпва на югоизток. Почти десет дни групата на Войновски е принудена да се скита под непрестанните  дъждове между Орхание (дн. Ботевград) и Етрополе. Въпреки изоставането му от своите заради  физическата си отпадналост, той не пада духом. Проявената му отново съобразителност избавя другарите му от пленяване и избиване при придвижването на групата към Троянския балкан. Към 10 юни с него остават само четирима души – Никола Обретенов, Сава Пенев, Стоян Ловчанлийчето и Димитър Тодоров – Димитрото. Принудени да вървят сред непознати местности, да преодоляват вражески засади, да търпят глад, студ и дъжд, те попадат на поредна засада. На  13 юни петимата оцелели Ботйови четници се укриват уморени в една гора, за да си починат. Събудени са от виковете на  Димитър Тодоров и тогава Никола Войновски е смъртно ранен. Върху простреляното му тяло, остава изпръсканата с кръв карта на вилаетите в Турция с латински надписи, която той носи до гърдите си, за да му бъде винаги под ръка. Тя заедно с  бинокъла и компаса на Ботйов са предадени на новия войвода от Никола Обретенов още при Искъра, край с. Зверино, Врачанско и е използвана за доказателство при разпитите на заловените четници.Въз основа на свидетелството на Никола Обретенов, Димитър Тодоров и Сава Пенев (четниците, очевидци на убийството) Димитър Страшимиров  сочи, че Войновски е убит около с. Шипково, Троянско. Самият Никола Обретенов в писмо от 29 май 1939 г. до Никола Г. Христов и Марин Делийски от с. Черни Вит, Тетевенско, съобщава, че Войновски е убит на 14 юни в Балкана между Рибарица, Тетевенско и Шипково, Троянско. По-късно Александър Бурмов, като се базира на откритите през 1948-1949 г. от Борис Недков турски документи, формира ново становище – Никола Войновски е убит в средата на юни в Троянския балкан, в гората Гребенец, м. Кашкара, в землището на с. Чифлик. Две телеграми на ловешкия околийски управител Хасан Сабри, изпратени до окръжното управление  в Търново на 15 и 16 юни 1876 г., дават възможност за разкриване подробностите около смъртта на Войновски

АНТОН АНДРЕЕВ ИВАНОВ – ГАБРОВЧЕТО(ок. 1850 г., к. Колишовци, Габровско – 2 март 1912  г., Варна ).Името му фигурира във всички известни досега списъци на Ботйовата чета (на Захарий Стоянов, Йордан Кършовски, Никола Кючуков), както и в бележките от личното тефтерче на Христо Ботйов. Преследван от местната турска власт, бащата е принуден да продаде имотите и да се пресели в Галац, Румъния, а заедно с него и малкият Антон. Неизвестно кога се озовава в Браила, където става част от българската революционна емиграция. Йордан Планински, член на Браилския таен комитет, пише за него: „ …. той действуваше за събиране на момци н ги е во­дил в къщата ми и от нас ги е прехвърлял през Дунава, за които а иждивявал (осигурявал – б. м., Д. Ц.) пари за поддържането им няколко дни, пренасяше оръжие, чанти, мушами и други потребности ”.А относ­но причината за участието си в четата Антон Андреев отбелязва: „Аз като българин не останах хладнокръвен към всеобщото течение – освобождението на отечеството ”.   Кога и къде се запознава с Христо Ботйов не е известно, но най-вероятно това да е станало през 1875-1876 г. Антон Габровчето участва в ня­колко сражения, които води четата – на 17 май при селата Бутан и Борован, Врачанско, на 18 май в местността Милин камък и на 20 май — в м. Челопече. Успява да избегне неприятелските куршуми в сраженията, но не и преследванията на турските войски след гибелта на войводата и разпръскването на четата. Той и Димитър Тодоров се при­съединяват към групата на Никола Войновски, с която споделя несгодите в планината. Отделил се от нея, Антон Ан­дреев се скита из Балкана в продължение на няколко дни. Нa 7 юни е заловен край Етрополе и отпратен в София, където след около двумесечен затвор е освободен по силата на амнистия поради недоказана винов­ност. „Възползван от дадената ми свобода, не останах в България, а успях да премина Дунава и да застигна момент, когато се устройваше Българското опълчение и да вляза в редовете му” – отбелязва А. Андреев в молба до пенсионното отделение.    

            Опълченско свидетелство № 89 от 8 юли 1878 г., издадено от IV дружина, удостоверява, че „редовият Антон Андреев е бил на служба в Българското опълчение от  1 май 1877 г. до 8 юли 1878 г., участвал е в походите и действията срещу неприятеля в Източната война  от 1877-1878 г., в отбраната на Шипка от 9 до 21 август 1877 г. и в прехода през Балкана  и овладяването на укрепения лагер при с. Шейново на 28 декември 1877 г., в сблъсъка с башибозуците при с. Тича на 16 и 20 януари 1888 г.”.  След Освобождението живее в Чирпан, заселен по собствено желание, където е назначен за инструктор на милицията в с. Пранга (дн. Патриарх-Евтимиево, Пловдивско). При учебна стрелба, цевта на пушката му се пръска и ослепява с дясното око.

Включва се като доброволец и в Сръбско-българската война (1885 г.). В редовете на Летящия отряд на капитан Паница служи от 17 ноември до  16  декември 1885 г. и взема участие в боевете за Пирот.

През 1893 г. се преселва във Варна, където постъпва сато разсилен в Окръжния съд. Уволнен е от тази длъжност на 22 февруари 1897 г., а през 1903 г. е назначен във Варненската община отново за разсилен. Дадената му земя като поборник-опълченец се оказва неплодородна и доходъг от нея не подобрява материалното му състояние.

Въз основа на известните досега списъци на четата, съста­вени от Захарий Стоянов, Йордан Кършовски, Никола Кючуков, Кириак Цанков, както и от бележките в личното тефтерче на Христо Ботйов, са уто­чнени имената оше на Нено Иванов, Христо Стоянов, Цоню Данчев В друг списък от архива на Стефан С. Бобчев, публицист и обществен деец, като Ботйов четник фигурира името на Първан Неделчев, 23-годишен от Габрово, но то не се потвърждава в други извори.  Като обобщава данните от всички списъци Радка Стоянова уточнява социалния състав и брой на ботевите четници и съставя един по-пълен списък, в който са включени имената на деве­тима габровци.

С името на ботйовия четник Нено Иванов Стоянов от к. Златевци, Габровско се свързва една оригинална снимка, съхранявана във фонда на Института по исторически изследвания при БАН. В ателието на гюргевски фотограф той е позирал с оръжие в ръка, облечен в униформа, обточена с гайтан. Датирането на снимката „14 май 1876 г.” сочи, че тя е правена непосредствено преди преминаването на четата в Българско. В списъка, съставен от Захарий Стоянов „Нено Иванов из Габровско” фигурира под № 170. Нено Иванов Стоянов успява да избегнат неприятелските куршуми в сраженията, но не и преследванията на турските войски. Той е сред заловените на 27 май четници близо до с. Литаково, които са откарани за следствие и задържани в Софийския затвор. Данни за него намираме в спомените на Ботйовия четник Димитър Икономов от Троян. Като описва непоносимите изпитания в затвора Д. Икономов отбе­лязва, че с 15 души поборници, сред които е и габровеца Нено Стоянов изготвят и изпращат до Великия везир телеграма от 29 март 1877 г. Чрез нея те настояват – „…. тук не можем вече да търпим тайните мъчителства , за които Високата порта не знае”. Под тези редове подписът на Нено Стоянов е на шесто място.На 22 или 23 юни в м. Просечник при с. Васильово, Ловешко е убит Христо Иванов Стоянов от с. Боженци, Габровско. Вероятно той е от тия ботеви четници, които след битката на 21 май при с. Лютиброд, последният отпор на четата в нейната цялост, се разпръскват, за да търсят самостоятелно спасение от потерите и глада.За един ог габровците, Ботйови четници, не разполагаме с ни­какви сведения и това е Цоню Данчев, който е включен от П.Чолов в списъка на четниците с неизвестна съдба.

НИКОЛА ИВАНОВ БУЧАКЧИ – (неизв., Габрово – 18 май 1876 г., Милин камък) – по занятие ножар (бучакчия). Името му като участник в Ботйовата чета се потвърждава чрез списъците на Захарий Стоянов, вписан под № 144 и на Йордан Кършовски  – под № 15. Не е известно кога и по какви причини емигрира в Румъния. На парахода „Радецки” пътува като обикновен пътник и не по своя воля става четник. Слиза на Козлодуйския бряг заедно с всички четници. При с. Козлодуй е ранен леко в главата от един черкезин. Участва в похода на четата до Милин камък, където в боя на 18 май е убит. Тялото на Никола Бучакчи е разпознато от Андон Куков (Македонеца), Никола Войновски и Никола Кючуков сред другите убити – Петър Паскалев и Димитър Казаков от Сливен, Димо Андреев от Калофер

ДИМИТЪР КОЛЕВ – ГАБРОВЧЕТО (неизв., Габрово – 22/ 23 май 1876 г., с. Лютиброд, Врачанско) – в списъка на Захарий Стоянов с „Имената на момчетата, които излязоха от парахода „Радецки” фигурира под № 18, вписан като Димитър Калев. Убит е на 22 или 23 май в землището на с. Лютиброд, Врачанско.

СТЕФАН поп ДИМИТРОВ (окт. 1850 г., Новата махала, Габровско – неизв.) – ражда се в семейството на свещеник Димитър Живодереца (от с. Живодери, Габровско), участник в подготовката на Габровското въстание от 1862 г. Когато е ок. 10-годишен семейството се премества в Габрово. Бъдещият Ботйов четник работи като гавазин (телохранител) в руското консулство в Русе. Освободен от служба, през м. май 1876 г. се озовава в Оряхово, откъдето през р. Дунав се установява в гр. Бекет.  Много противоречиви са данните за съдбата на Стефан поп Димитров като Ботйов четник. Поради известно сходство в имената, сведенията за неговата участ се преплитат в някои от спомените на ботйовите четници, с тези за Стефан Попов Димитров от с. Басарбово, Русенско. Участието на габровеца Стефан поп Димитров в четата е безспорно особено като се има пред вид, че името му фигурира в бележките от личното тефтерче на Христо Ботйов. В своя списък Захарий Стоянов от­белязва името му под № 162. Участва във всички сражения, които води Ботйовата чета по пътя си към Врачанския Балкан. Стефан поп Димитров е  заловен след бит­ката при с. Лютиброд на 22/ 23 май. В. Дунав от 11 юли 1876 г. съобщава, че „нему [на Ст. Поп Димитров] се дължи както документално се доказва, излавянето и избиването на неколцина от четата”. Във Врачанския затвор престоява само един ден и една нощ. На 24 май  е откаран във Видин, оттам за Русе, където  е осъден от Русенския извънреден съд на 5 го­дини заточение. С първата група заточени четници е изпратен първоначално в Цариградската тьмница,  впо­следствие след няколкомесечен затвор, той е заточен на о-в Родос.    Липсват данни дали е сред освободените заточеници, резултат от сключения  Санстефански мирен договор от 1878 г. и каква е неговата по-нататъшна съдба.

На 2 юни 1948 г. за първи път прозвучава сигналът за едноминутно мълчание в цялата страна. С решение на Министерски Съвет на 31 май 1993 г. 2 – ри  юни е обявен за Ден на Ботйов и на загиналите за свободата и независимостта на България.

И тази година на 2-ри юни, точно в 12,00 ч. в продължение на 2 минути сирените в цялата страна с прекъснат вой ще оповестят отдаването на всенародна почит към паметта на Христо Ботйов и загиналите за свободата на България. Не се колебайте,  сведете достопочтено глави, защото подвигът на тези великомъченици  в името на българската свобода, няма равен на себе си!

/публикация III от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

Въстанието през 1875 г. е може би първото по- организирано и планирано, макар и неуспешно въстание. То обаче изиграва положителна роля за раздвижване на революционния дух и за подготовката на следващото –най-голямото антиосманско въстание – Априлското въстание от 1876 г. През есента на 1875 г. в Гюргево се събират революционните дейци, съмишленици на Христо Ботйов. Те основават т.н. Гюргевски революционен централен комитет. В условията на  задълбочаващата се криза в Османската империя се взема стратегическото решение  за обявяване на повсеместно въстание на 1 май 1876г. Разработен е стратегически план, а България е разделена на четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. В духа на революционните схващания на Раковски и Левски, ръководните дейци от ГРЦК се стремят да увлекат във въстанието възможно повече сили на от страна на българския народ, за да се създаде въстаническа армия. В нея трябвало да постъпят всички българи, годни да носят оръжие, с изключение на враговете на революцията. Въстаническото ръководство схваща, че му е необходима огнева мощ на открит терен, поради което възлага на майстори занаятчии да изработят черешови топчета вместо оръдия. Както ръководните , така и местните революционни дейци имат правилни разбирания за ролята на въоръжаването. Набавянето на огнестрелно оръжие обаче среща големи затруднения. С това се обясняват и незадоволителните резултати. Нека припомним, че Враца първа започва интензивна подготовка за бъдещото въстание, още преди сформирането на Гюргевския революционен комитет, че за да подсигурят оръжие врачани прибягват до прословутата сделка с лой и пастърма на почек (кредит), пренесени и продадени във Влашко.  Със средствата от тях действително се закупува оръжие, но поради засилената турска охрана на дунавския бряг не може да бъде прехвърлено в България и с него е въоръжена част от Ботйовата чета, както и да се финансират апостолите от другите революционни окръзи. Трескаво ангажиран в подготовката , самият войвода Хр.Ботйов,  настоявал момчетата му да носят, не каквото и да е, а модерно оръжие. Основно въоръжението се състояло от нарезни пушки, наречени „белгийки“, докарани в Букурещ от фирмата „Г. Якобсон“, представлявана от Карл Хиршорн и Ернст Крауз от Мюнхен, живущи във Виена, ІІ, „Гросе Моргенграсе” 1.”. И тъй като фирмата им се занимавала предимно с търговия на ловджийско оръжие, след запитване в странство, те осигурили въоръжението с посредничеството на друг предприемач – фирмата на Алберт Симонис от Лиеж, ала той им изпраща бракувани белгийски пушки, и то под условие да бъдат продавани, само след като се изтрият нарезите им в цевта. Поради невъзможност да бъде доставено друго въоръжение за краткото време, мисионерите  добре съзнавали  на каква опасност  излагат „съзаклятниците“  пред добре въоръжената турска войска . Захари Стоянов отбелязва, че четата разполагала с „35-40 иглени пушки – кавалерчани и пехотински“. Те били от системата „Шаспо“ и вече не се ползвали в белгийската армия.
Войводата, щабът в състав : комендант – българският офицер Никола Войновски, знаменосецът Никола Симов – Куруто, съветниците на Войводата Христо Ботйов – Давид Тодоров и Мито Цветков и „десетниците“ били въоръжени с револвери „Гасер“ (обр. 1871 г.), „Смит и Уесън“ (обр. 1869 г.) – руско производство, и „Лефоние“ – белгийско производство . За четата, за щаба и  войводата били обезпечени бинокъл, телеметър и компас. Войводата Христо Ботйов се снабдил и с карта на Европейска Турция. Четниците сами  си изготвяли боеприпасите. „В местния комитет в Гюргево трепетно очаквали да получат от Букурещ предварително платените 4000 патрона. В Крайова, където работели 40 четници – били приготвени „до десетина хиляди фишеци“. В Турну Магуреле Д. Баграков с материали на комитета произвел за 60 души въстаници чанти, паласки, цървули, капиите на 60 ятагана, ремъците за 90 пушки, а също така помогнал и за леенето на куршуми и правенето на патрони за четата. “Униформеното облекло също било приготвено предварително. По сведение лично  на Н. Обретенов „повечето юнаци носели тъмнозелени или тъмносини униформи, украсени с ширити „вангерки“, които наподобявали румънските и руските кавалерийски облекла от онова време. Някои от четниците носели униформени костюми от бозав шаек. Всички имали калпаци с лъвски знаци на главите си, а краката им били обути в цървули с навуща и обуща.“.
Легендарните „градинарски“ сандъци били натоварени със скритата в тях тайна на всяко от четирите пристанища. Както споделя Обретенов в тях: „Наредихме оръжието, дрехите, писмата, чантите, навоите, калпаците и цървулите… Заковахме ги и ги складирахме в шлепа на австрийския параход… По-късно, по нареждане на Христо Ботйов, сандъците с принадлежностите на четата предадохме на параходната агенция като сечива на работниците“.
Медицинското оборудване също било осигурено пак от войводата, който се погрижил да осигури медикаменти и превързочни материали за ранените. Една част от тях набавил безвъзмездно  д-р Чобанов – лекар в румънската армия, а другата – военният фармацевт Янко Ангелов. Христо Ботйов лично влязъл във връзка с руски емигранти в Женева, които желаели да подпомогнат „святото дело“. В нарочна среща с д-р Русел / К.Судзиловски/, той се опитал да го привлече за участник и лечител в четата, но последният отклонил предложението, намирайки идеята за предварително обречена. Самият войвода Христо Ботйов добре е съзнавал, че разполагайки само с 200 сърцати  четници, а дори цифрата многократно де се бе увеличила, не би могъл да разгроми и катурне Османската империя. Видно от последвалите събития, това се оказала трудна мисия и  за руската армия в Руско-турската  война от 1877/1878 г. Истинската му цел както подобава на голям революционер и военен стратег е била,  по-скоро да предизвика политическото внимание и намесата на Европа, съдейки  от неговите телеграми до френския „Ла Републик Франсез“ („La Republique Francaise“) и швейцарския вестник „Журнал дьо Женев“ („Le Journal de Geneve“), в което без съмнение и успял! Акция, която е подпечатена с героичния подвиг и със смъртта на 94 убити, 26 заточени от неговата славна чета!

ЧЕРЕПИШКАТА САБЛЯ
Е В ДЕСНИЦАТА НА ЛЕГЕНДАРНИЯ ВОЙВОДА ХРИСТО БОТЙОВ
ДО ПОСЛЕДНИЯ МУ ДЪХ

Красимир Григоров – Завеждащ отдел „България XIV – XIX  век“ РИМ – Враца

Житейският  край на  легендарния войвода Христо Ботйов вече 141 години е забулен в мъгла от неизвестности и недоказани предположения. Остри полемики са се опитвали да извадят през годините  истината по този въпрос на светло. Една от тях е и полемиката около неговия боен символ – личната му сабя. Ако трябва да разчетем правилно фактологията, то версиите за истинската сабя, която е държала десницата на Войводата в последните му часове сe преплитат и всяка от тях не без основание почива на реални факти, потвърждавани, отхвърляни или отричани. Колко саби е имал Христо Ботйов от стъпването на Козлодуйския бряг до Вола и коя от тях е последната? В тези три отчаяно решителни дни от 17-ти до 20-ти май 1876 г., Ботйов е държал последователно в десницата си две саби.

Първата сабя

„Не ми давайте тия дни да нося ни бастун, ни пардесю, защото много забравям“- заръчал на домашните си поетът. А летописецът на Априлското въстание З. Стоянов ще допълни картината: „Страшна била деятелността на нашия войвода, когато наближили да тръгват. Той ходел деня и нощя, ту пушки и припаси да откупува и приготовлява, ту момчета да настанява и упътва“. На пленения параход легендарният войвода „извънредно красив и бляскав във военно генералското си облекло“ предупреждава капитана Дагоберт Енглендер: „Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан“. Никола Кючуков дава нагледна представа за сабята на войводата, пояснявайки, „че тя била окачена на сърмен колан и шарф от зелен атлаз, през рамо спуснат над сабята“. През 1925 г.други двама изследователи проф. Беньо Цонев и Данаил Кацев-Бурски все  в търсене на истината за Ботевата сабя акостират при Петко Кръчмаря в Букурещ, родом от Калофер. Той ги уверява, че по думите на неговия баща сабята на Христо Ботйов била с инкрустации. На връщане Кацев-Бурски се среща с Никола Обретенов, който допълва: „Вярното е, че Ботйов е имал две сабли. Първата, която получи от Димитър Икономов – уредника на четата, заедно с бинокъл и паласка за карта, както и калпак, каквито имаше самият Икономов, имаше надпис малко по-долу от ръкохватката. Надписът беше направен от пиринч. От едната страна лявата, името на Ботев, а от другата – датата на тръгване на четата за България. Сабята беше черкезка, съвсем нова… Доколкото си спомням, надписа прави един куюмджия в Гюргево към 11 май, името… Георги Сърмаджията от Карлово. Тази сабя Ботйов преметнал през рамото си, когато да завладеем кораба „Радецки“, па я извади като даде заповедта на момчетата и с гола сабя говори с капитана на парахода. Тази сабя с надписа Ботйов носи през време на похода от Козлодуй до Милин камък гонен и от турските потери.“ Същите сведения се препотвърждават и от ген. Кирил Ботев, роден брат на войводата : „Яви се  четник с изричното поръчение да му дам  сабята си за войводата, заради това, че изгубил своята“.

Странна е обаче одисеята на изгубената Първа „ритуална“ Ботйова сабля? През 1900 г. по повод на Радославовия десятък недоволното турско население от Делиормана в Шабла и Дуранкулак се възпротивява и на терен се изпраща редовна българска  войска, чиято цел е да ги усмири и изземе оръжието им. Кап. Йордан Стоянов /Комитата/-пехотен офицер, при обиските попада на една сабя с инициали“ Хр. Б“. и дата „17 май 1876 г“. Схванал на момента значението на скъпата вещ, той я откупува. Драгоценната семейна реликва предава в Главния Военен музей  неговия син – кап. Иван Стоянов с думите: „Аз не съм дарител, а само предавам една историческа вещ, която принадлежи на целия български народ“. Автентичността на ритуалната сабя е вън от всякакво съмнение, защото е засечена с показанията от четири страни: на кап. Стоянов, на ген. К. Ботев, на бай Петко от Букурещ и на Н. Обретенов. Сабята е руска, тип кавказка шашка, германска фабрикация.

Втората сабя

Какво казва братът на Войводата – генерал Кирил Ботев по въпроса за сабята на Войводата: „…Иван Стоянов ми подари румънска офицерска сабя и нея аз дадох на брат си между Козлодуй и Бутан“ Той потвърждава факта, че Хр. Ботйов до своята смърт носи оръжието, подарено му от Гюргевския родолюбец и спомоществовател Иван Стоянов – Соларя.

Разпитан от Бурски, Н. Обретенов заявява конкретно: „Тази сабля /“ритуалната“/ с надписа Ботев носи през време на похода от Козлодуй до Милин камък гонен и от турските потери. Пред Милин камък като раниха няколко момчета /Върли Гюро/, той отиде при него, но вече сабята му я нямаше. Тук му дадохме друга сабля, която той си беше понесъл от Букурещ, и която след неговата смърт е била предадена от четници в Черепишкия манастир“. Податки за втората сабя излизат и от други 2 информационни източници:

Най-напред летописецът Захари Стоянов пише: „Арнаутинът, без да го видят, взел му саблята“ С това прозвище се подвизават няколко души от четата. Но за един със сигурност има податки, че след разгрома при Купена, минава над Зверино, после е ранен, заловен, осъден и амнистиран. Това е Антон Танасов от Призрен. Най-вероятно това е четникът, чрез когото Ботйовата сабля намира най-късия път до Черепишкия манастир. Втората информация идва от Стоян Заимов, който сочи, че „калъчката взел Георги Апостолов“, а Никола Обретенов препотвърждава тези сведения: „По съвета на Перо Македонеца прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира“. Г. Апостолов и групата му, загиват, изклани още на следващия ден 21 май 1876 г. в каменната овчарска колиба в местн. „Рашов дол“. Едного от тях изпълзял на 150 м. между скалите и се прибрал след три дни в родното си   село. Вероятно това е втората възможност да се изпроводи  „саблята на войводата“ до манастира.

Правдоподобна е тезата, че всички съпътстващи данни посочени от Никола Обретенов  отговарят за сабления образец, донесен в Черепишкия манастир „Успение Богородично“ от манастирския послушник Нено Нецов, който по това време е слугувал в Светата обител. Игуменът на манастира архимандрит хаджи Методий е направил сериозно издирване на свидетели на тези събития. Спомените са съхранени надлежно в Дело № 5 от 1910 г. Съгласно разказа на главния свидетел, сеизина Нено Нецов /Келеша/ отишъл на манастирската кошара в „Крушовица“, откъдето после и донесъл саблята на Ботйов.“ Той съобщава  „…че я оставил в манастирското мазе, където я оставя зад вратата на гредата и съобщава на калугера – дядо Герасим, че я е оставил.Той пък я прибрал на по-сигурно място, в т.н. „Рушидова“ стая под една от дъските на душемето.“ Ръждата буквално разяжда канията и поради тази причина през 1892 г. тогавашният игумен йеромонах Епифаний поръчал изработката на нова кания. Техническите данни на Черепишката сабя съвпадат с тези посочени от А. Катерински, автор на книгата „Нови данни за история на Ботйовата чета“ и на краеведа Петров, видял Ботйовата сабля още през 1910 г.: „Сабята на цвят е сиворъждива. По средата е инкрустиран тогавашният герб на Румъния. Украсена е откъм двата края с интересни пирографски орнаменти. Около 20 см към върха е остра и от двете страни има на дръжката железен полукръг, който към острието има тройни дъги. Заедно с дръжката е дълга 1,03 м. А само дължината на острието е 89 см. Ширината му пък е два сантиметра и половина. Сабята е била с позлатен ефес, сърмени каиши и пискюли“.

Наред с ценните вещи на Апостола на свободата, управата на Главният Военен музей полага неимоверни усилия да привлече и Ботйовата сабля, съхранявана в Черепишкия манастир – ням свидетел на последните мигове от живота на Войводата. След 3 годишна преписка с управата на манастира и Врачанска митрополия и организирана лична среща с игумена Методий,  отнася случая до св. Синод, който изготвя мотивиран отговор в подкрепа на Врачанския кириарх. Така саблята остава на трайно съхранение в Черепишкия манастир. По сведение на архимандрит Инокентий, игумен на Черепишкия манастир /1944-1948 г./, през 1976 г. във връзка със 100-годишнината от Ботйовата епопея и от съображения за сигурност, саблята е предадена на Окръжен исторически музей – Враца. Става дума за образец на френска бойна сабя с кания, шашка острие шпага палаш гард. Както е видно от хронологията на събитията и от свидетелствата на участниците в трите дни от 17-ти до 20-ти май 1876 г. Христо Ботйов е държал в десницата си две саби.

Нескрито любопитство буди и фактът, че при въздигането на монумента на Хр.Ботйов в центъра на Враца през далечната  1890 г., австрийският скулптор проф. Гюстав Еберлайн използва като прототип именно Черепишката сабля, неопровержимо доказателство  за автентичността на сабления образец на легендарния войвода.

Сабята, обаче, свидетел на последните часове и мигове на великия Христо Ботйов е пазена грижливо сто години като „нещо свято“ в Черепишкия манастир и е препредавана от монасите. От 1976 г. тя е на съхранение във Врачанския исторически музей, в памет за подвига и безсмъртието на Войводата, безмълвен символ на силата на българския дух и на саможертвата за Отечеството ни!

Паметникът на Христо Ботйов е първият паметник на възрожденец, изграден през 1890 г. в новоосвободена България

/публикация I от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

Eдин от най-почитаните светци и мъченици за вярата e св. Георги. Паметта на светеца се чества от почти всички християни на Изток и на Запад без разлика на принадлежност. В много страни е почитан като национален светец -покровител на столицата, патрон на града, на армията или на земеделието. Не по-малко популярен е светецът и на Балканите през трудните години на Възраждането.Малцина у нас знаят, че първоначалното име на Ботевата чета , готвеща се да премине р.Дунав през бунтовната 1876 г. носи името на св.Георги.Нещо повече, легендарният войвода Хр.Ботев възприема като свой патрон този изстрадал мъченик на вярата.Един пространен поглед върху състава на четата, показва, че от събраните 209 юнаци в четата, 10 от тях носят името на закрилника.Епопеята на всички тях е немислима без революционерите от невероятната „хъшовска държавница”, решени на достойна саможертва.Всеки от тези десет славни момци е със своя съдба и свое отношение към подвига и саможертвата.Дали са били безразсъдно смели, не смея да гадая, но трима от тях са членове и на щаба.

Георги Апостолов Минчев от Стара Загора, секретар на четата, помощник на Стоян Заимов в 3-ти Рев.окръг.Отговорен за закупуването на оръжие.Нему е поверена ролята по разстановката на постовете върху кораба.Близък на войводата, той е сред първите,подкрепил ръката му при внезапната му гибел.Загива при битката на Рашов дол, а черепът му заедно с тези на 12-те негови другари се съхранява в Мавзолея-костница на с.Скравена.

Георги Матев Николов от Свищов.Един от малкото на брой четници с офицерски чин.Действен участник във четата на Филип Тотю и 2-та Българска легия.Работи трескаво по сформирането на подчетата „Св.Георги”, чиято цел била да нахлуят през Дунава от различни места заедно с четите на Таньо Стоянов и Сидер Грънчаров, за да отклонят вниманието и осигурят коридор за Ботевата чета.Двамата с Г.Апостолов разпределят боеприпасите на кораба.След битката край „Милин камък” на 19 май 1876 г. пренощува в колиба във Веслешките лозя, опожарена от турците и намира смъртта си ведно с Арует Загрин и други четници.

Хаджи Георги Найденов-Гръблаша от Тулча е Четвъртия знаменосец.Командир е на Четвърто четническо отделение.В сражението на „Милин Камък” развява гордо знаме с червен лъв на бял плат, но е тежко ранен в двете колене и другаде.Поради страшните страдания, моли другарите си да го убият за да не се мъчи, но го оставят сам да се бори със съдбата си , докато издъхне.

Героичният и и високопатриотичен подвиг на всички останали четници им придава подобаващо обаяние и величие.

Георги Андреев Кръстев-Пиринчев от Карлово.Търговец и спомоществовател от Браила.Посветил се на саможертвата , той оставя завещание, регламентирайки приживе задълженията си и погасяването им.Загива в сражението на „Милин камък” на 18 май 1876 г.

Георги Апостолов Алексиев от Свищов , участва заедно с брат си Коста.Изгаря  в една колиба край Ръжана над с.Зверино в отчаяна схватка с турците, заедно с Перо Македончето, главите им отрязани и свалени  в с.Лютиброд.

Георги М.Стойков- Пауна от Самоков.Първият изстрел срещу изпречил се турчин на Козлодуй е от неговата кремъклийка.Ранен в ръката, но издръжлив,той се  скита, добирайки се  заедно с касиера на Ботевата чета Коста Апостолов след  много премеждия до Софийското село Мусачево, където на 27 май 1876 г. е убит с двамата си другари.

Георги Найденов Серяков-Гийо от Троян е със заслуга за пренасянето и развяването на Филип- Симидовото знаме над „Милин камък”.Тежко ранен, той настоятелно моли земляка си Димитър Икономов да го довърши за да не се гаврят турците с него.Оказаната му помощ не спасила душата и на този страдалец.

Георги Димитров Катърджийски от Оряхово е от малкото оцелели четници с името Георги.Присъединява се към състава на четата след дебаркирането на кораба „Радецки” заедно с Младен Павлов от Видин/Козлодуйското даскалче/, Иван Тетевенчето и Марко Бошнаков от Враца.

Георги Андреев/ Христов/”Комитчето” от Карлово няма наследници. Ранен в крака в сражението при „Милин Камък”, бива приютен , нахранен и преоблечен  в колибата на Мито Андров във Веслец.Пагубно се оказва посещението му на третия ден в селската кръчма на с.Чирен, където бил разпознат от двама турци като комита и обезглавен в местн. Комитската пропаст.

Георги Начев Начевски /Върли Гюро/от с.Отец Паисиево /Карловско/.Известен е още като „Миткалото на българското гарибалдийство”.Ранен край „Милин Камък”, той се крие 6 дни в скална цепнатина и благодарение на своята закалка успява да се спаси в Ст.планина.Доживява свободата и умира в 1912 г.

Печална е картината през тези сурови дни, бележещи края на една изстрадала епопея. Още неизгаснали пламъците на Априлското въстание, а Родината ни губи  нови  свидни  чеда след смелите и самоотвержени сражения на Ботевата чета –на южния склон на Милин камък – 31 загинали, до Рашов дол, Оплетня  и с.Зверино почти още толкова.По з

ла ирония на 8 четници с името на св.Георги, съдбата фатално им обръща гръб.Загиват в огъня на борбата …”сред пустинния Балкан, огласян някога от диви

орди!”     

Красимир Григоров – Зав. отдел „Възраждане” , Р И М – Враца

/публикация VIII от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

Историята около формирането на четата и нейния боен път, доколкото данните позволяват е вече установена. Неизяснен докрай все още остава въпросът за броя на Ботйовите четници, който непрекъснато плува. Априлските събития събират в едно революционери, една голяма част от които не се познавали, а трите сериозни дни на изпитания и полеви сражения не съумяват да ги сближат докрай. И днес напълно липсват сведения за повече от 44 – ма Ботйови четници, а лобните им места подлежат на издирване и уточняване. Спомените на живите четници и краеведски проучвания на местни дейци ни насочват към редица местности и селища, в които са загинали и погребани Ботйови четници с неизвестни имена. Такъв е случаят и с посечения Ботев четник край с. Чирен, който е останал героизиран в песенния фолклор . През 1981 г. колегите д-р Йорданка Манкова, Николай Дойнов и Калина Тодорова  внасят важни уточнения  публикувайки проучвания „Хр.Ботйов и четата му в песенния фолклор от Врачанско, където поместват Вариант на песента за Георги Комитчето , снета по запис на Илия Манафски ,75 г. жител на с.Чирен. До момента обаче липсваха податки за името на загиналия Ботев четник, поради което той остава неизвестен. В изследователското проучване, което извърших се запознах подробно с изследователските материали . Касае се за съдбата на един от многобройните Ботеви четници известен като Георги Комитчето. Ранна публикация от началото на миналия век на Асен Георгиев във в.”Утро”  дава значително повече и по-конкретна  информация относно фактологията около неговата трагична съдба. Ранен в крака след злополучната битка при Милин камък, след сражението, той слязъл по  южния склон на бърдото и за да се избави час по-скоро от взора на турската потеря се вмъква в колибата на  Мито Андров във Врачанските лозя. Последният се оказал доблестен патриот и истински българин, защото веднага го приел, нахранил, преоблякъл и обръснал. Четникът бил приютен заедно със своята пушка игленка, преправена в ловджийска и очевидно употребявана, което се забелязвало от пръв поглед. Най-вероятно четникът се е укривал не повече от 2 дни . За да не рискува повече  съдбата на гостоприемния си стопанин, на третата сутрин, той потеглил към центъра на с. Чирен с цел да се нахрани и прибере в родния край. Отзовал се  в селската кръчма на дядо Сава Лилов. Не било никак трудно на местните да го разпознаят като един от въстаналите комити. Бързо го наобиколили и затрупали с въпроси. Лично старейшината на селото Тано Плянски  на момента се разпоредил да  донесат хляб и мляко за изстрадалия комита. Тъкмо, когато  разговорът потръгнал, а задоволството се четяло по любопитните погледи на местните, в кръчмата пристигнали двама турци – баща и син , известни още като Ичови. Те обикаляли по търговия тукашните села и умеели бързо да отсяват местните от пришълците. Яростно подложили на разпит чуждият пришелец. Не им убегнал и фактът, че единия му крак бил по-дебел от другия. Принудили го да си вдигне крачолите на потурите, а отдолу забелязали превръзката. Когато махнал препаската, пресната рана се оголила. Въпреки настоятелните прошения на селяните те го натоварили на една коларска кола повеждайки го за града. И така процесията се запътила към югоизточния край на селото. Когато стигнали дерето турчинът му заповядал да се изправи и хване за литрите на каруцата. Замахнал на секундата с ятагана си, а главата на четника се килнала. Сетне заповядал да бъде хвърлен в дерето. Селяните станали неволни свидетели на покушението, понечили да му помогнат, но получили запрещение. Потресени от случилото се, те назовали мястото „Комитската крепост” .Достойният епилог на запечатената гледка не бил забравен, защото две години по-късно един от местните бабаити в близкото с. Галатин, някой си Лало, наказал жестоко двамата турци, затривайки ги. Такива са историческите сведения по описание  на тогавашни очевидци. За отбелязване е, че до този момент, въпросния епилог около смъртта на загиналия и неизвестен  Ботйов четник се е коментирал единствено въз основа на песенния фолклор, който дава и някои подвеждащи податки.

Подробното издирване въз основа на документите, пенсионните дела и ръкописите, сравненията и прозвищата изискваха време и много прецизност.С оглед изясняване на историческата истина възприех простата формула първо да извадя всички проверени  имена на четници от Ботйовата чета , които със сигурност отговарят на името Георги. Те се оказаха доста на брой, но със сигурност 10 от тях се потвърждават от изследователите като  достоверни. Това са:

Георги Апостолов Минчев /1853г.-1876 г./Секретар от Ст.Загора.  Загинал при Рашов дол.

 Георги Апостолов Алексиев /1846 г. – 1876 г/ от Свищов. Загива при Ръжана  над Зверино.

 Георги Матев Николов / 1844 г.- 1876 г/ от Свищов.Член на Щаба.Изгаря жив в овчарска колиба, във Врачанските лозя на 19 май 1876 г.

Георги М.Стойков/Пауна/ 1842г. – 27 май 1876 г./ от Самоков, убит край Софийското село Мусачево.

Георги Димитров Катърджийски от Оряхово.Това е единственият , който не е ранен и оцелял Ботев четник с името Георги. Умира на 28 окт. 1910 г.

Георги Начев Начевски /Върли Гюро/ /1827 г.- 1 окт.1912 г./ от с.Кочмаларе Карловско. Ранен край Милин камък, но оцелява.

Хаджи Георги Найденов/Гръблаша/ от Тулча. Ранен в двете колена в битката при Милин камък. Стене и се моли на другарите си да го довършат Георги Кръстев Пиринчев от Карлово. Загива в сражението на Милин камък на 18 май 1876 г.

Георги Найденов Серяков /Гийо/ 1848 г.- 18 май 1876 г/ от Троян. Тежко е ранен. По сведение на Димитър Тодоров /Димитрото/ бил между 11-те убити на Милин камък.

Георги Андреев Кръстев /Христов/ от Карлово.По сведение на Й.Кършовски нямал наследници.Фигурира в списъка на Бурмов под името Георги Андров., в списъка на Радка Стоянова под номер 46 като Георги Андреев, под номер 167 на Ботевия паметник отново като Георги Андреев. За разлика от много други поборници свързвани с четата, като Георги Иванов/Сопот/ 26 год., Георги Ненчов / Малка Оряховица /21 год., Георги Озировски /с.Озирово-Берковско/,Георги Костов/Неврокоп/, неговото име трайно присъства във всички списъци, включително в списъка на Стоян Заимов под номер 10 и върху първия Ботев паметник от 1890 г, върху които неговия съименник Георги Кръстев  Пиринчев въобще не фигурира!

Податките за родното място на четника – Елена , лансирани от всички, които са работили по темата, не се потвърждават. Информацията е проверена и чрез колегите от Историческия музей в Елена.

Доводите в полза на тезата, че зад образът на „Георги Комитчето” се крие всъщност името на Георги Андреев Кръстев /Христов /,посечен край „Комитската локва” и хвърлен от скалите

От всички изброени четници дотук/ 9 на брой/, неговата личност най-пълно отговаря на представите за героизирания образ от песенния фолклор, който за момента се оказва единствен  пряк източник на информация :

– ранен в първото сражение при Милин Камък

-млад, няма наследници/ не е женен/, рус, шарени очи, имал е силен и непокорен характер

-конкретика по отношение на местностите, в които се е укривал – „Гьошовите шумаци и Шушункьовите ливади”

-очевидно е бил леко ранен и не е бил лишен от двигателна активност  ”Денем се е крил , а нощем е излизал”.За разлика от другите 3-ма негови другари-Георги Кр.Пиринчев, Георги Найденов Серяков/Гийо/ и Георги Найденов /Гръблаша/, които са били със сериозни двигателни нарушения и намерили смъртта си на Милин камък в нечовешки мъки.

Укривайки се повече от 2 седмици, Георги Андреев Кръстев/Христов/ е изчезнал от полезрението на своите другари от четата, затова и има колебание по отношение на презимената му-Андреев, Кръстев, Христов

Етимологичната му близост в имената с другия негов съименник от Карлово –Георги Кръстев Пиринчев, умело подвежда изследователи като Георги Тахов да го оприличават всъщност като едно и също лице, без да се запитат защо на практика във всички изброени списъци, той присъства недвусмислено като отделно изброено име?

Защо е останал във фолклора единствено като „Георги Комитчето”?

От съображения за конфиденциалност, дискретността в неговото състояние е била от решаващо значение.

Съществува разнопосочност по отношение и на трагичната му смърт едни от неговите другари го опреличават сред ранените и убитите в първото сражение, а според други , това е станало след това. Но несъответствията се дължат на липсата на достатъчно актуална информация за него. Друг мотив е и това, че краткият съвместен престой от 3 дни на четниците, не е позволил достатъчно обозримост един над друг.

Като преобладаващата част от участниците  в Априлските събития , той проявява революционен наивитет, смятайки, че като е предрешен върху комитските дрехи, ще може час по-скоро да се избави от незавидната си роля на криещ се отшелник, въпреки предупреждението на Величко Балканджи, който го храни, превързва и преоблича .

Изправен пред суровото лице на смъртта, той не трепва нито за миг и не предава никого. Това потвърждава още веднъж идеята и усещането  с които тръгва , предугаждайки, че ще загине, но ще изпълни докрай мисията си!

Още през 1987 г. изследователят  Петър Чолов, помествайки сборната си публикация в сп.”Исторически преглед” на БАН, кн.5, стр.52 предупреждава: „Целесъобразно би било да се проучи и въпросът дали наистина не са били Ботеви четници по повод множеството съмнения ”починалите на бой от четата на Ботйова”- Христо Търновеца, знаменосец на четата и Георги Христов , паднали  в първото сражение на четата, за които се съобщава още през 1876 г ?!”

Въз основа на направените изследователски проучвания дотук, придържайки се към строгата историческа истина намирам, че е въпрос на техническо време да се открият и други допълнителни податки на информация, касаещи коментираните участници в Ботевата чета.

Красимир Григоров – Зав. отдел „Възраждане”, РИМ- Враца

/публикация V от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”/

Ботйовата чета бележи най-необикновеният и романтичен, но не по-малко жесток епилог на героичното Априлско въстание от 1876 г. Никоя друга наша чета не е преминавала от румънския на българския бряг чрез завладяване на чуждестранен параход. Този  акт няма аналог  в българската революционна практика.Така е, но и не съвсем, защото
замисълът на този стратегически прийом се ражда в хъшовските среди доста преди организираната от Хр.Ботйов акция. Най-вероятно той е взаимствал идеята от врачанския съзаклятник Никола Войводов, който на път за Родината си през 1867 г. заедно със своя знаменосец Цвятко Павлович на австрийския параход”Германия” намират смъртта си  като герои в неравностойна битка в една от каютите. През бунтовната 1876г. врачани случайно или не, са орисани да принесат пред олтара на свободата още много свидни жертви начело с легендарния си войвода –Хр. Ботйов.Никак не е случаен и факта, че година  преди „заверата“, войводата пламенно е убеждавал останалите свои съзаклятници  в преминаването на Дунава чрез „пленен вапор“, циркулиращ по реката, а идеята е възприета отЦРК
Стратегическият план бил подготвен от него  до най-малката подробност.Изумителен е фактът , че наред с организационното и техническо обезпечаване на четата с модерно за времето си оръжие , той обезпечил и медицинското  оборудване , осигурявайки  медикаменти и превързочни материали за ранените. Една част от тях набавил безвъзмездно д-р Чобанов – лекар в румънската армия, а другата – военният фармацевт Янко Ангелов. Нещо повече само нелепа случайност е попречила днес ние да се гордеем с факта, че лекарят на Ботевата чета   е станал Президент на Хаваите! Звучи прекалено сензационно, но историческите факти го потвърждават  по безспорен начин! Касае се за д-р Русел, една не по-малко обаятелна и легендарна личност, чието истинско име  е Н . К Судзиловски, руски студент от  дворянско семейство с полски произход . Той следвал в  юридическия факултет на Петербургския университет , но поради участието си в студентските вълнения от 1868 г., бил изключен и завършил Киевския Медицински факултет.
Още същата година основал нелегален народоволчески кръжок, но царската полиция се развихрила – много студенти били изключени, а други заточени. Судзиловски емигрирал в Швейцария, където се запознал с видни революционери и дейци на Първия интернационал.
След кратък престой в различни държави от Европа, Судзиловски се установил в Румъния (1874-1881), където се сближил с много от дейците на българското националнореволюционно движение като Христо Ботев, Захари Стоянов, Стефан Стамболов и др. За приятелството му с неговия връстник  Ботйов данните са оскъдни, но има и някои, на които можем да се доверим. В писмо до Ив. Драсов от 12.IV.1875 г. поетът Хр.Ботйов пише: „….Новост. Руските социалисти в Лондон и Цюрих ме викат да отида при тях или да им остана комисионер. Те искат да влязат в по-тесни отношения с нашите революционери…“ По-нататък Ботйов цитира и един пасаж от писмото на Судзиловски, в което пишело, че руските революционери в Западна Европа са готови да помогнат на българските си другари „нравствено и физически“.
         И след като Ботйов поради заетост не се отзовал на поканата, Судзиловски му отива на крак в Букурещ. „Касаеше се – обяснява сам той – да замина с чета през Дунав като хирург. Така ми предлагаше Ботйов, но някои четници се отнасяха отрицателно към това и предпочитаха да ме видят с винтовка. Аз толкова малко вярвах в успеха на тяхната експедиция… та след известно колебание се отказах.“
Въпреки че не заминал с Ботйовата чета, Судзиловски взел дейно участие при подготовката на четата и има определени заслуги за подготовката на въстанието. В Румъния, той окончателно завършил медицинското си образование, получил диплома за лекар и приел името д-р Русел, което в превод означавало „руснак“. Прогонен от румънските власти заради революционната си дейност, д-р Русел бил сред първите политически емигранти, които идват в новоосвободена България. По време на регентството, след контрапреврата през 1886 г. заедно с руските консули д-р Русел е обвинен в съучастничество в заговор срещу  правителството. Посветил целия си живот на борбата против царизма и прокуден от него да живее и се скита без стряха д-р Русел приема предизвикателството и се отправя към Сан Франциско, където  бързо се утвърждава като лекар и общественик.Заради богатата му ерудиция, са му поверявани дипломатически мисии в състава на американската легация  в различни страни от Източна Азия. С течение на годините съдбата го отвела на Хавайските острови, когато след 1892 г. територията получила статут и права на отделен щат в рамките на американската държава. Най-неочаквано за мнозина д-р Русел основал на терен Туземската партия и с нея се явил и спечелил изборите.Утвърдил  се като сенатор и президент на Хаваите, предприемайки прогресивни, политически и хуманно-социални реформи. Веднага след 1904 г.правителството на САЩ му отказало поданство заради просветната му работа сред руските военнопленници. Огорчен,  последователят на Бакунин, медик и учен с голяма ерудиция и обширни енциклопедични знания; човек, владеещ свободно 8 европейски езици , той акустира за последно   в Китай, където завършва земния си път на 30 април 1930 г. на 83 годишна възраст от инфлуенца и умствена преумора. Интернационалист, взел участие в освободителните движения на много страни и народи; близък приятел на Христо Ботйов; гражданин на Америка, роден в Русия, президент на Хавай, той е погребан триумфално в Китай….По стар японски обичай , тялото на великия покойник било изгорено свещенодействено.

Така вместо да загине на Камарата, в близост до приятеля и връстника си Ботйов, като хирург на Ботйовата чета, д-р Русел предпочел да умре като гражданин на света!

Николай Константинович Судзиловски, известен още като Николас Руселили Русел Судзиловски; (15 декември, 1850 г., руски лекар, етнограф, географ, химик и биолог)

                                   Хр.Ботйовь, 1875 Букур/ещ/

/публикация II от Цикъла „ Революцията- триумфална врата за всеки народ”

Както е добре известно Българското възраждане възниква по-късно от европейското и затова се различава съществено от него. Докато западноевропейското се характеризира с разкрепостяване на личността, то нашето се откроява с откриването на нацията и негова присъща черта е народността, а не индивидуализма. Националното самосъзнание е това, което търси да се утвърди, затова се обръща внимание на бита, езика, творчеството и миналото. Патриотизмът се превръща в убеждение и подвиг. Всичко в тази епоха служи на 2 осн. цели:  

                   -Борба за духовно освоб-ие и незав. църква

                  -Борба за полит.независимост, за свободна държава

           Следвайки тези цели и изкуството се превръща в мощно средство за издигане на националното съзнание. Затова и ранната фотография в лицето на първите български фотографи се стремят да помогнат на народа в неговата борба за свободен политически и духовен живот.

Те не са професионалисти-фотографи, а по-скоро-революционери и просветители, художници и книжовници, учители и духовници.

Първите български фотографи са едни от най-будните и просветени умове на времето.За времето си  град Враца е  сред най-напредничавите. Малцина обаче знаят, че градът е дал двама от най-добрите фотографи – първооснователят на фотографското дело за цяла югоиточна Европа – Анастас Йованович и Тома Хитров, Съпруг на Елена Чернева /Враца/.                                                                                                                                                   – изтъкнат националреволюционер, един от първите български фотографи, „придворен“ фотограф на БРЦК и революционната емиграция в Румъния. Автор  на най-популярния портрет на Христо Ботев, както и на портрети на Захари Стоянов, Никола Славков, Панайот Хитов, Никола Странджата. Междувременно за краткия си борчески живот , великият поет и революционер Хр.Ботйов  е заставал все на все 4 пъти пред фотокамерата.Това твърдение е реално и то се базира на оригиналните снимки , достигнали до нас.За изминалите 142 г. от героичния му подвиг, други оригинали, не се появяват. Първата най-ранна  снимка на поета датира от месец април 1865 г., тя е сборна и на нея, той е на 18г., заедно  с още 9 свои съученици от трети гимназиален клас  на Втора Одеска гимназия. Тя е направена в местно фотографско ателие. Тази снимка  е извадена случайно от архива и учителката  по танци Ана Димиджиева. Върху нея липсват автографи на поета.

                Първият самостоятелен фотографски портрет на  поета  Христо Ботйов е направен 10 г. по-късно през 1875 г.в ателието на братовчедите –революционери  Тома Станев Хитров /1840-1906/ и  Петър Тодоров Факиров /1842 г- неизв./ Отпечатен в 6 екз., наред с него , се подвизава в обращение и още един по-голям с размери – 11Х 15 см – дело на известния за времето си букурещки фотограф Бабет Енгелс. От седемте оригинални екземпляра от фотопортрета на Ботйов, четири притежават автографи.

            Най-ранният автограф на Хр.Ботйов е бил подарен от него  на Величко Попов /1848-1927 г./, учител в Галац, а след Освобождението съдия в Стара Загора.Съратник и близък е на Ботйов от Българската комуна, където бъдещият войвода е сътворил знаменитото си произведение „Символ-верую на Бългаската комуна“, а впоследствие  двамата изпращат и приветствена телеграма до парижките комунари.Понастоящем оригиналният екземпляр от снимката се пази в Архива на Института по история при БАН. Други 3 оригинални екземпляра също се пазят в този Архив, но тях Ботйов е подарил с автограф  на Васил Хаджимаринов от Болград, учител в българското училище в Гюргево и  на д-р Стоян Пенчев от  Търново без автограф. Изглежда измежду трите най-скъп ще да е бил този, който е бил притежание на Венета и Иванка  Хр.Ботйови, подарен за архива впоследствие от д-р Ст.Христов, съпруг на Иванка.Подобен портрет е притежавало и семейството на Кирил Ботйов с посвещение на игумена на Араповския/Асеновградския/ манастир.По сведение на Радка Стоянова други  два екземпляра от портрета му са предадени лично на Иван Драсов -26 юни 1875 г. и на Иван Андонов/ предназначен за Ст.Стамболов/ през м.януари 1876 г. , ала засега те липсват.

             Третата фотография на Хр.Ботйов е с неговите приятели Славков/отдясно/ и Драсов.Тази популярна снимка е с размери 10 Х 6 см в четири оригинални екземпляра.Тримата са снели фотографията  си най-вероятно в ателието на Хитров и Факиров. На нея в погледа  на Ботйов се чете революционно вдъхновение и дързост.

               Последната фотография на бъдещия войвода  е от м. април /м.май 1876 г., малко преди отпътуването с четата за България .Тя е ценна , защото е в един единствен екземпляр и е от личния архив на друг един, не по-малко известен български войвода Петко Киряков /капитан Петко войвода/. На нея братя Ботйови се фотографирали както следва , отляво на дясно: Стефан, Боян и Кирил, а отзад е Христо. Четиримата са облечени спретнато , с модни за времето си европейски дрехи. Всички са с бели колосани яки на ризите и с вратовръзки-кордели. На тази последна фотография , Ботйов е с подстригана брада, “ a la Napoleon III”. В израза на лицето му се долавя напрегнатост по повод отпътуването на четата. А народният поет Иван Вазов най-красноречиво е предал състоянието му: “От многото напрягане, трудове, вълнения по това велико дело беше се измахнал и изменил в лицето. Бузите му бяха доволно слепени. Той не сядаше, не дояждаше в тия дни. Той тичаше от кафене на кафене,  от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща в къща, да разговаря , да подсеща,  да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие. Той целият се  бе превърнал в мисъл! “

Хр.Ботйов заедно  със своите съученици от  Втора Одеска гимназия