Турското иго и националния гнет имат вековни и тежки, негативни последици върху почти всички сфери от живота на българите , но най-фатално се отразяват върху съзнанието ни за историчност и държавна традиция. Поради обстоятелството, че България се намирала в сърцето на отоманска Турция, нашите комити и поборници са били зорко наблюдавани, а плахите им опити своевременно неутрализирани. Така революционната енергия се преливала  в чуждите освободителни движения. Войните на европейските държави срещу Турция подпомагали революционния процес в страната. Революционните вълнения сред покорените народи в империята се разгарят. Раздвижва се българската емиграция във Влашко и Молдова. Като продължение на революционната дейност във вътрешността, българите се включват последователно в Браилските бунтове/1841- 1843 г./, четата на Г.С.Раковски/1854 г/ , Димитракиевата буна /1856 г/, въстанието на капитан Дядо Никола/1856г/. Мнозина от тях вземат дейно участие в румънското освободително движение, в Гръцкото въстание 1821 г., в Унгарската революция 1848 г.и в Гарибалдийското движение. В съвестта на Европа в ония години е имало едно име: Гарибалди, космополитна личност, възприел света като своя родина, а Апенинският полуостров се превърнал в притегателна сила. За мнозина срещата между Мацини и Теофан Райнов в Лондон /доверени лица на Гарибалди и  Иван Касабов/ остава в сянка. Тъкмо тази  взгляда обаче,  предопределя мащабите на бъдещето сътрудничество. Да не забравяме и факта, че Апенините се оказали второ отечество за близо 5 млн българи от VІІ до ХІV в.   Историческата ни наука все още не е установила точния брой на нашенците, участвали в отрядите на гарибалдийците.
В голямата си степен, това са  революционери, хъшове, хайдути, войводи, „луди глави”, отмъстили си за лични злощастия,  реално продължение на идеала на нашите възрожденски поборници за свобода, дораснали до националното самосъзнание  за участие във въоръжените формирования на Гарибалди. С най-голям  принос сред тях се откроява Стефан Дуньов, назначен лично от Джузепе Гарибалди за командир на полк. Той служи самоотвержено заедно със своя брат и още редица други българи. Любопитен е факта, че в битката при Волтурно, полкът му се хвърля в атака и печели сражението с песен от операта „Навуходоносор” от Верди. След победата полкът приема  неговото име, а той е отличен с най-високите ордени на страната”Свети Лазар” и „Свети Мауриц” и му е присъдено военното звание полковник.Получава и нарочно послание лично от главнокомандващия: ”Полковник Дуньов за хора като Вас не стигат похвали и от моя страна желая за доброто на Вашата и моята родина да бъде запазен за нашата привързаност и нашата благодарност скъпият Ви живот. С истинска обич Ваш Джузепе Гарибалди”.

Близък сподвижник на легендарния  Гарибалди е и не по-малко прочулия се с подвизите си Капитан Петко Войвода,  борил се редом с него за освобождението и за обединението на Европа. В началото на 1866 г., той посещава Италия, за да се срещне с Джузепе Гарибалди и отсяда в неговия дом. Така се ражда прочутата гарибалдийска дружина, съставена от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. Важен се оказва и приносът на  българския художник Димитър Добрович. От чираче – абаджия през емиграция в Цариград, сподвижник на Раковски , Сава Доброплодни и Гаврил Кръстевич , след много авантюри, прекосявайки   Атина, той се отзовал на Ботуша. Прочул се с участието си на Римските барикади 1849 г. и по време на Сицилианския поход като придружаващ на Джузепе Гарибалди, заедно с Коста Ефтимов/ с прозвището-Наполеона заради физическата си прилика с него/. Последният  участвува на по-късен етап и в освобождението на  о-в Крит. Загива като герой в четата Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Един малко познат българин от Охрид, известен още като Георги Илиев Капчев,  пък успява да спаси от сигурна смърт съпругата на легендарния Гарибалди, която е бразилка по своя произход. През 1849 г., той грабнал жената на пълководеца и я измъкнал под дъжда от куршуми настрани от полесражението,  нещо, с което завинаги спечелило сърцето на Гарибалди за България.

В най-трудните сражения на гарибалдийци, дейно участие вземат и Димитър Николов от Велес,  Иван Хаджидимитров от Стара Загора, Нено Маринов  и Гюро Начев от Кочмаларе. Последният си спечелил прозвището Върли Гюро Булгаро, псевдоним, който той носи още от времето, когато участва последователно  в четите  на Илю войвода и Първан Велюв. Военните му подвизи са подобаващо оценени с три възпоменателни медали през периода от 1859-1866 г. Посветил се докрай на революционната кауза, той се включва активно и в състава на Ботевата чета, с която е ранен в битката при Милин камък на 18 май 1876 г. Възнаградени подобаващо за своя героизъм, мнозина от българите-гарибалдийци получават обществената признателност и в България/ градовете Стара Загора, Пловдив,  В.Търново и редица др./, където към  личните  имена се прибавяла приставката ”Гарибалдови” в различните и нюанси. Между имената на тези поборници се открояват имената още на Димитър Косовац, Димитър Общи и Данаил Попов, Райчо Гръблев, Тома Николов,  Георги Копчев,  Георги Чохаджиев,  Пенко Бакърджията,  Грозьо Станев и Георг Силаги. Историческата истина повелява да възкресим имената и на италианските бойци,  взели участие в паметните боеве за Освобождението на България. Франческо Рива, окичил гърдите си с Георгиевски кръст за храброст след паметните боеве на Шипка., Декарени Ларенсо от състава на Първа Опълченска  дружина, 2-ра рота, Алфонсо Иноченца и Леоне Кандоре остават да живеят впоследствие трайно в България и  са приети като почетни граждани на Шипка. Паметни ще останат в съзнанието  и подвизите на  Никола Мора от Чериньола, който се бори за защита на бедните и онеправданите, признавайки, че самият той лично  се е вдъхновявал от хайдутите в България! На практика всичко това окуражава и подпомага и българското националноосвободително движение. Много от гарибалдийците се включват  веднага след това и в нашето революционно движение. По този начин те съдействат за интернационализирането на борбата на българския народ за свобода и независимост в Европа.

Отколешна е традицията за знамената като символ на непреходни ценности. Нейното начало датира от времето на старобългарската войска, когато гордата Орда е водена от свой „бунчук” /конска опашка/. Години по-късно във времето на турското робство, символът на изгубената българска държавност е зеления байрак­ на хайдушките чети. Съзнателният избор на зеления цвят води началото си от това, че той бил забранен за „гяурите”. Само по себе си, това било своеобразен символ на непокорство и неподчиненост. Какъвто и да е неговият духовен и нравствен заряд, това е начало на национално, военно и морално пробуждане, белег за национално самочувствие и доблест. В борбите на българите за освобождение от чуждото робство, пряпорецът се превръща в символ на националната и верска принадлежност. Зелено сърмен, грижливо обшит със златно оплетени конци, върху него неизменно присъства разярения лъв и поборническия надпис „Свобода или смърт”. Изключение в това отношение е автентичното знаме на сестрите Мица и Калица Хаджикръстеви за III-ти Врачански революционен окръг, визиращо само и единствено думата „Свобода”.

            Своеобразно предизвикателство по темата е въпроса за пряпорците е Ботевата чета, тема не по-малко интересна и вълнуваща от тази на останалите, везани по време на Априлската епопея?

Налице е едно осмисляне на знаците и приобщаване към по-голямата идея, тази за Свободата на България. Дълбоко в себе си, те въплъщават понятията за народ, Родина и независимост. Странно е, че изминаха цели 141 години от Ботевата епопея, а все още битуват въпроси, чиито отговори сякаш се крият в пролуките на времето! Случайно или не, но на знамето на четата е извезана годината 1875 г. Неволна ли е грешката, или има пряка зависимост? Колко на брой са Ботевите знамена и знаменосци? Житейската съдба на Ботевите пряпорци е забулена в мъгла от неизвестности и недоказани предположения. Остри полемики са се опитвали да извадят през годините истината по този въпрос на светло. Една от тях е и полемиката, защо не е запазено до наши дни поне едно от славните знамена, свидетел на героичната гибел на тези самоотвержени клетници. Ако трябва да разчетем правилно фактологията, то версиите за автентичните пряпорци се преплитат и всяка от тях не без основание почива на реални факти, потвърждавани, отхвърляни или отричани. Колко на практика са те и дали в хода на историческите изследвания броят им няма да се окаже удвоен? В тези три отчаяно решителни дни от 17-ти до 20-ти май 1876 г., войводата Христо Ботев е разполагал в героичната си чета поне с пет знамена. Задачата на това изследване е, да се изяснят фактите около легитимността на всички тези знамена и да се внесе допълнителна информация по темата.

            Изхождайки от архивите и спомените, свързани с отминалите епични събития, към днешна дата, ние със сигурност можем да говорим за т.н. Червеноводско /Русенско/ знаме, изработено от Петрана Обретенова, родна сестра на изтъкнатия поборник Никола Обретенов в Русе и предназначено за четата в Червена вода през 1875 г. На практика, то било пренесено до кораба „Радецки” именно от споменатия Ботев сподвижник Обретенов. Рисунката върху силуета на лъва е пресъздадена от поборника Никола Сакилариев /1/, а сърмената украса довършил Тодор Чунчулов. Обезпечаването със средствата дошло по линия на Болградския комитет. Знамената били две на брой, съвършено еднакви и респективно отговаряли на броя на четите.

            Национално-освободителният порив обхванал през м. септември 1875 г., Старозагорско, Шуменско и Русенско, а революционната деятелност, примесена от въодушевление и устрем, бележи началото на нещо „велико“. Под знаменателно  изработения пряпорец, ушит от Петрана Обретенова, дъщеря на легендарната баба Тонка се нареждат приблизително около 100 левенти от Червеноводско-Новоселската чета, начело с Тома Кърджиев. Преждевременното начало обрича на неуспех този първи неуверен опит за политическа свобода. Злополучният край на юначната баба Тонка, както и затриването на две от децата и по-късно я принуждават да изригне: „Още четирима да имах , пак щях да ги накарам да носят българското знаме със златния лъв”! Въпросният пряпорец своевременно е прибран за ”по-добри дни”, а веднага на следващата година тя предпазливо го изпровожда до своя син Н. Обретенов във Влашко. Любопитно е да се знае и за спора, който възниква между Ст. Стамболов и Обретенов по отношение на драгоценната реликва. Когато се решава въпросът за Априлското въстание , Ст. Стамболов настоял пред Обретенов, да се даде това знаме за Горнооряховската чета, а не на Врачанската /предназначена да се води първоначално от Панайот Хитов/, в която по първоначални данни щял да участва и самия Обретенов. Последният категорично не се съгласил, даже и опонирал.

 Паметно е описанието на Захари Стоянов /2/, който запечатва съкровения момент на съзаклятието: „…Никола Обретенов развързал бялата бохча, която стискал в ръцете си и прострял знамето върху една маса. Матросите бързо намерили една гладка върлина, върху която се приковало то. Това знаме бе от чист зелен копринен плат, с лъв от сърма посред и със сърмени пискюли на двата крайща. То бе осветявано през 1875 г. в червеноводската черкова: с него Върбан войвода потегли от последното това село за към Търново. Когато всичко било готово, Ботйов извикал Никола Симов – Куруто, сухо-тънко момче, най-високото по ръст между всичките и известно по своята пъргавина и лекост, комуто подал знамето с думите:

„Куру , прекръсти се и го целуни! С него да паднеш: и умрял вече , душманинът да не може да го изтръгне от ръцете ти”- заръчал Ботйов. ”На практика знамето е трябвало да се развее, когато параходът бъде напълно завладян /3/.

Според техническите описания, т.н Червеноводско /Русенско/ знаме представлявало зелен атлаз, дълъг 1,80 м. и широк 0,80 м. На лицевата страна със златна сърма и коприна е извезан разярен, изправен на задните си крака, коронован лъв, с овален надпис над главата: „Свобода или смърт“, а под него годината 1875. На обратната страна на байряка е имало надпис „Каранъ“ – името на Червеноводско-Новоселския таен революционен комитет. Случайно ли е това? Не, защото Никола Обретенов, е бил член на щаба на Ботевата чета и през цялото време на похода до неговата Голгота е бил непосредствено до войводата като помощник и съветник. В боя на Милин камък, знамето гордо се е развявало, а види се неговият достоен знаменосец Куруто е паднал убит по обяд. /Кючуков пише за този бой /XV, с.100/: “До тях /ранените в пещерата/ беше Хр. Ботйов, прав и подпрян на сабята си… Бях до него на 5-6 крачки до една скала, видях и знамето, забито на земята, до което седеше знаменосецът, на когото дясната ръка беше превързана с бяло платно… Куруто и той беше зле ранен. Куршумът преминал през лакета до рамото и излязъл през врата, като отворил твърде голяма рана” /4/.

            След раняването и гибелта на Куруто, войводата определя за втори знаменосец на четата Димитър Стефанов – Казака от Сливен. Той целува кървавата дръжка на знамето, носено от неговия предшественик, полага клетва да го пази докрай. Когато над Милин камък се мръква, знамето било свито. На другия ден /19 май/ на Веслец знамето се развявало през всичкото време, а вечерта пак било прибрано. В най-решителното сражение, което четата е имала на 20 май, знамето се е развявало над местността  Камарата и редом с него, войводата е ръководел действията. Развоят на боя го принуждава да го свали от дръжката, за да не попадне у неприятеля. Във всички доскорошни изследвания следите от знамето се губеха след последващото сражение при Рашов дол. Едва след последните проучвания излязоха сведения, че след разгрома на четата, заедно с други въстаници Казака успява да се добере до Кремиковския манастир „Свети Георги“ край София. Предаден от българи, той попада в ръцете на черкезите. Предвождани от свирепия, жесток и кръвожаден Малич ага, турците  намират скъпата реликва, увита около кръста на бездиханния четник, който досущ като своя славен предшественик се бори до сетния си край с гордо вдигната глава. Първо му избождат очите, режат с ятаган парчета от тялото му, докато най-сетне го посичат. Това било за назидание, не се касаело за поредния комита, а за байрактарят на преследваната голяма чета.

От сведения на Пенчо Икономов/5/ става ясно, че войводата Ботйов е знаел за т.н. Второ – Симидово знаме /Гюргевско/, работено от Филип Симидов в навечерието на заминаване на четата в българското училище в Гюргево, но очевидно Обретенов го е изненадал с новия пряпорец, който на всичко отгоре изглеждал и много добре сред общата еуфория от  викове и безредие, от бързане и неописуем възторг.

Съвсем доскоро бе слабо проучена съдбата на това т.н. Второ знаме. Самият  Симидов не е случаен, той е добре известен просветител и национален революционер, помощник на Апостола на Трети рев. окръг. Занимавал се е с фалшифициране на  турски държавни документи, които се ползвали за преминаване при необходимост от комитетските дейци. Природно надарен да рисува, той създава работилница за турски тескерета и разказва ,че когато Хр. Ботйов заработил по приготовленията по четата , той помислил и за знаме. И наистина на една дъска в българското училище в Гюргево, където Кирил Ботйов бил учител, Симидов с блажни бои нарисувал коронован лъв, изправен на задните си крака върху балкански връх, с разперени пръсти на предните крака, готов за бой. Неизменният надпис „Свобода или смърт” над лъва, а под него „На оръжие братя”. Цветът на знамето не е уточнен. Според податки от Захари Стоянов, знамето било трицветно /6/. Симидов завършил знамето буквално часове преди заминаването на четата и съзаклятнически го предал на Димитър Горов, а предаването ще да е станало през периода 10-12 май. По всяка вероятност Симидовото /Гюргевско знаме/ е качено на „Радецки” от Димитър Горов, който придружил четата до Бекет заедно с жена си. Като местен предприемач, той се е ползвал с доверието на контролната погранична стража. Че Гюргевското знаме е било на Милин камък, свидетелства и Никола Обретенов с две нарочни писма от 27 януари 1937 г. и 26 април  1938 г., в които „потвърждава обстоятелството, че Сава Пенев оставил знамето, защото боите се разтекли, всичко залепнало и нищо не личало”. Очевидно Ф. Симидов не е познавал достатъчно техниката за приготвяне на знамена, на всичко отгоре е трябвало да работи тайно с неподходящи бои. И докато за Червеноводското знаме, знаменосците в лицето на Куруто и Казака са ясни, то при Гюргевското – в хода на сражението се преплитат 3 имена – Сава Пенев, Христо Търновеца и Георги Матев, което подвежда сериозно изследователите. Приписваното качество на Христо Търновеца едва ли е грешка, а подвеждането с името на Матев като байрактар-съветник идва оттам, че той се присъединява от присъединилата се чета „Св. Георги” към Ботевата. Не се потвърждава информацията за Георги Матев да е донесъл друго знаме от Букурещ. Със сигурност Гюргевското знаме след сражението при Милин камък се изгубва.

Конкретни податки за третото Ботево знаме, известно като Букурещко, откриваме в архива на Димитър Ценович, както и в писмените пояснения на неговата  доведена дъщеря Любица. Героичната му предистория се свързва с името на Хаджи Димитър, който по време на своето митарстване като комита се укривал у Димитър Ценович. Когато обстоятелствата го подтикват да премине с въоръжена чета Дунава, съпругата на Ценович, Екатерина в битността за да героизира смелото му дело купила три метра червен копринен плат върху чиито силует Хаджи Димитър пожелал да се избродира лъв с надпис ”Свобода или смърт”. Търканията му с един от заможните и предприемчиви българи в странство – Хр. Георгиев ускорили мисията му по преминаването и идеята с транспортирането на знамето пропаднала. Родолюбивата идея отново била възкресена след като се заговорило за поредното ново преминаване на чета, този път предвождана от поета-революционер Христо Ботйов. Приемайки смелото предложение на Екатерина Ценович за трицветен флаг по примера на знамето на Раковски, бъдещият войвода прибавил към аления цвят още две допълнителни ивици в бяло и зелено. Условно разделено на три полоси – зелена, бяла и червена /най-отдолу/, знамето е тъкмо обратното на прототипа на знамето на Раковски. Очевидно Ценович неволно разменил цветовете. Подобаващо внушително с огромните размери 1.70 на 1, 30 м. и с по-широка средна ивица с апликиран щит с корона върху златошит коронован лъв, държащ меч. Традиционните слова, този път отстъпват място на съкровенното: „Да живее свободна България”. Обратната страна е бродирана с овален венец и девиз: „Нищо без Бога”. Всички останали допълнения към знамето са внасяни след освобождението. Лично Войводата обезпечил с комитетски пари злато, ибришим, кадифе за бродиране и следял изпълнението, доколкото му позволявало времето. И тъй като гърбът останал недовършен за отреденото време, то не придружило четата в нейния поход към Голготата.

Любопитно е, че през последните две години в архивните документи излязоха  данни за още други два пряпорци. Податки за първия от тях се отнася в настоятелната молба  на П. Хитов до Д. Ценович за предоставяне на вече извезано знаме. Така става ясно, че наред с вече познатото Букурещко знаме, работено в дома на Ценович се явява и още едно знаме, познато като Второ Букурещко знаме същото, от което се интересува  самия П. Хитов. Податките за него излизат наяве от писмото на Ботевия съратник Илия Широков до Тома Панталеев от 25 април 1907 г. В него, той говори за „левът на знамето на четата”, предвождана от Ботев, пояснявайки, че е рисуван с негови средства в размер на 3 турски лири от габровския живописец Христо Цокев в протежение на 3 седмици. И докато първите две безспорно установени знамена положително са били в четата, то другото остава запазено у Ценович. След Освобождението попада в Русе, след като е било фотографирано, но съдбата му остава неизяснена докрай. Допуска се, че знамето на Широков най-вероятно е попаднало в редовете на българските доброволци, които тъкмо тогава се отправили за Сърбия. Към вече утвърдените сведения за четири знамена в резултат на сериозни изследвания, излезе допълнителна информация за още едно, чиято съдба, тепърва ще се разплита, сравнява и допълнително доуточнява от различните източници.

Появиха се сериозни податки за още един от допълнителните знаменосци на Ботевата чета хаджи Георги Найденов – Гръблаша, назначен за четвърти знаменосец. Свързан с Тулча, а родът му се пренася от Щипско. Същият е от групата на дванайсетте Ботеви четници от Добруджанско. Той носи собствено знаме с червен лъв. Развява го още със стъпването на българска земя при Козлодуй. Друг негов другар и поборник свидетелства: „Хаджи Георги Гръблаша извади още едно знаме с червен лъв на бял плат, станаха две /заедно с Червеноводското/!” – разказва Спас Соколов. Покъртителен е краят на този поборник. „Х. Георги Гръблаша изпитваше най-страшни страдания при навечерието на смъртта – свидетелства Никола Кючуков. Беше ранен в двете колене и другаде. Викаше със слаб подземен глас: „Убийте ме да се не мъча”! Няколко пъти подигах пушката си да го замеря в тила и го освободя, обаче сърцето ми не позволяваше, не се реших. Казах няколко утешителни думи, които той и не искаше да чуе и го оставих да се бори със съдбата си”. Така героичното му знаме се развява по пътя на четата от Козлодуй до Милин камък, където е и лобното му място. Дали пък съдбата на знамето му не свършва с неговата трагична гибел е въпрос единствено на догадки, поне засега, каквато е междувременно и клетата участ на тези юначни поборници, въобразявайки си, че с героичната си саможертва ще катурнат империята!

Близо столетие по-късно през 2006 г., във връзка с честване на 40- годишнините от пускането на вода на историческия кораб „Радецки“, копие на едноименния австрийски параход, и на първия национален детски конкурс за изработване на автентичното знаме на Червеноводско-Новоселската чета през 1875 г. и на Ботевата чета през 1876 г., Общонародната фондация „Христо Ботйов“ дава следните отличия: първо място на тогавашните ученички Силвия Славчева, Нели Петрова и Венелина Стойнова от ХI „а“ клас с ръководител инж. Стойка Фучеджиева при ПГТО – гр. Мездра. Второ място – на учениците от осмите класове на училище СОУ „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Козлодуй, с ръководители Мая Козовска и Ваня Иванова, учителки по труд, техника и по изобразително изкуство. Двете знамена, направени от учениците, са високо оценени от специалисти като добре исторически и естетически издържани копия на автентичното свещено знаме на българската национална революция, предвождало легендарната чета на гениалния поет-революционер – войводата Христо Ботев.

Знамето, носено от четата на Христо Ботев, и днес може да се види в музейната сбирка на с. Червена вода, Русенско. То е ушито и отново осветено по случай тържественото отбелязване на 135-годиншнината на Червеноводско-Новоселската чета и 150 години от построяването на църквата „Св. Архангел Михаил“ в селото. Съгласно проучвания на с. Червена вода, било направено „копие на оригинала“ по спомените на Никола Обретенов.

            Сигурните податки за броя на знамената и байрактарите в Ботевата чета е 5 /пет/, а ушиването на знамена е много важен елемент в процеса на подготовката за освобождение. В случая с Ботевата чета не са запазени и петте знамена. Преданията от човек на човек обаче, говорят много красноречиво за традицията в освободителната борба, неотделима от знаменната традиция на българите.

Романтично-красив, но дълбоко трагичен е заключителният акорд на Априлското въстание от 1876 г. – самопожертвувателният подвиг на легендарния Христо Ботйов и неговата чета. Този заключителен акорд означава и начало на един нов процес с голямо значение.

Изборът на австро-унгарския параход „Радецки“ не е случаен. Той е собственост на крайдунавската монархия и като опитен публицист Хр.Ботйов добре знае, че това ще привлече вниманието на унгарското и на европейското обществено мнение. Неочакваната акция въздейства като бомба, със закъснител и двойно по-голям  обществен резонанс в столичните и провинциалните вестници. За начало са публикувани двете Ботйови възвания в унгарски, руски, сръбски и австрийски вестници. Първото възвание е под заглавие „На бой“ и е поместено в редактирания от самия Ботйов вестник – „Нова България“, бр. 1 от 5 май 1876г., както и в  унгарските вестници „Едетертейш“ в бр. 148 от 29 юни 1876г., „Политикай Уйдоншагок“ от 5 юли, 27 бр, както и „Пещи Напло“, бр. 147 от 28 юни: „Братя българи! На бой срещу вероломните врагове на религията ни. Нека всички народи да чуят, че ние с помощта на бога и със сабя в ръка реших ме да изхвърлим безчестната азиатска раса. Никой не се смили над нас, никой не ни помогна в мъченията и страданията, на които ни подложи азиатския грабител… На оръжие, братя българи!… Ако богатите не помагат, затрийте ги като непотребни вещи! На бой, български народе! Който се кани да помага, когато борбата вече е свършила, той е предател, той ще бъде осъден от всички, ще бъде погълнат от земята. На бой! Балкана „юни 13“ Прогресивната унгарска общественост не само съчувства на българския народ и на неговата борба за свобода, но открито изразява своята морална подкрепа и помощ.

         Но какво е отношението на Хабсбургската монархия към балканските освободителни движения? То се определя от нейните имперски интереси. Всичко това твърде ясно обяснява многото писма и телеграми, които си разменят разните министри и държавни секретари по повод случая „Радецки”. Румънските власти строго наблюдават размириците. В някои от вестниците, българските борци са наричани „бандити“, а в други, дори императорските министри ги определят като въстаници. На 1-2  юни 1876 г. будапещенският вестник „Пещи Напло“/“Пещенски вестник“/, в. „Хон“, „Еленъор“ /“Контрольор“/, „Немзети Хирлап“ /“Национален вестник“/, „Келет Нейпе“ /“Народът на Изтока“/ и „Едетертейш“ /“Съгласие“/ информират с тревога от първите си  страници: „Според единодушното мнение на пристигащите от Изток телеграми 300 български и сръбски въстаници са извършили атентат срещу собствения на Дунавското параходно дружество параход „Радецки“. На 4 юни 1876 г. на видно място в.“Келет Нейпет внася повече разяснения: „Действително истински роман е случаят с качилите се на парахода „Радецки” в Гюргево и станциите под 0ршова 200-240 българи с ръчен багаж и спешно таксувани сандъци. Те пътували с първо-, второ- и третокласни билети за Турно Северин, Радуевац и други пристанища. В понеделник сутринта докладвали на капитана на парахода г-н Енглендер, че българите, настанили се във втора класа носят оръжие. Капитанът ги предупредил оръжието да бъде предадено на контрольора. Отначало му отговорили уклончиво, но после съвсем решително: заповедта, че на парахода е забранено да се носи оръжие, им била известна, но сега, ако е необходимо, те ще й се противопоставят със сила. След това няколко по-видни българи поискали от втория капитан да ги свали на брега не в Оршова, а преди това. Той отказал, като ги пратил при първия капитан. Тогава един от българите връчил на капитана официален документ от името на Букурещкия въстанически комитет, в който той се умолява „в името на страдащото източно християнство“ да изпълни желанието на борците за свобода, в противен случай насилието ще бъде неизбежно. В това време прозвучали три остри изсвирвания, по който сигнал всички българи излезли на палубата, веднага отворили таксуваните сандъци, извадили оръжия и мундири и много бързо се строили в бойни униформи и въоръжени. След това заели машинното отделение, поставили под постоянно наблюдение кормчията и накарали капитана да ги свали на определеното от тях място. За да не носи капитанът отговорност, те му оставили една декларация, написана на френски и на немски език, в която се казвало, че „той е принуден със сила да извърши стоварването на брега“. В документа имало и възторжени приветствия до негово величество императора Франц Йосиф и християнството“.

По-нататък при тогавашната съобщителна мрежа напълно оправдано е новините за гибелта на четниците отначало да не отговарят изцяло на истината. От вниманието на печата не избягва и организираният от османските власти в Русчук /Русе/ съдебен фарс срещу Ботевите четници. Всичко е пълна формалност, но под натиска на прогресивните сили на Европа, властите за пръв път въвеждат в съдопроизводството защитническата и обвинителната институция. Унгарските вестници публикуват и речта на защитника Елия ефенди /Илия Цанов/. Вестникът на Мор Йокай „Хон“ публикува речта на 8 август 1876 г., а „Пещи Напло“ – още на 24 юли.Те дори обясняват и прийомите на „Елия ефенди“. „Пещи Напло“ например пише: „В своята дълга реч Елия ефенди изцяло отхвърли обвиненията на прокурора, като изтъкна, че истинският организатор и подстрекател на въстанието е Русия, тъй като въстаниците са получили и обещание за помощ от нея. От друга страна, той обвини и бившите /турски/ правителства, които непрекъснато са нарушавали собствените си решения и със своя постоянен натиск от всякакъв характер над народа, са тласкали българите в обятията на въстанието“.Сложната и хитроумна политика на официална Австро-Унгария е предмет на нападки и по повод на Априлското въстание от 1876 г. Само два дена след гибелта на войводата Христо Ботйов, на 4 юни същата година, вестник „Мункаш-Хети Кроника“ /“Работническа седмична хроника“/, който тогава фактически се ръководи от известния работнически деятел и бивш министър на труда в Парижката комуна Лео Франкел, яростно заклеймява „Европейската цивилизация“:

„В Европа през последния век злосторничествата на суровата необуздана сила, кръвожадната диващина и безчовечната жестокост никога не са избухнали толкова често и не са взимали такива страхотни мащаби, както сега, когато навсякъде се говори за хуманизъм и за идеите на прогреса. Османските войници не признават нито закон, нито висшестояща власт. Делата им носят печата на диващината, безсърдечността и кръвожадната злоба. Лицата им, изкривени от дива озлобеност, са изпръскани от кръвта, избликваща високо под смъртоносния удар на ятагана. Така те нахълтват от село в село, за да задоволяват отвратителните си животински инстинкти и неутолимата си жажда за кръв. За неотразимия блясък на Ботйовата поезия на унгарски език допринася и Ласло Наги, един от най-големите съвременни унгарски поети, един от първите носители на Международната Ботевска награда. През 1966 г. в „Антология на българските поети“, Ласло Наги писа за българския Петьофи: „В лицето на Ботев съдбата възпламени гениален поет. Неговото име стои наред с имената на Петьофи, Пушкин, Байрон, Хайне, сред неугасващата плеяда от борци за свобода. Високо и волно кръжи неговата песен, като черен орел в небето“. Видни представители на унгарската ботевистика не един път са изтъквали, че „след Ботйов е трудно да бъдеш поет и политик!“. Той е критерият, неговият пример и днес не е засенчен от времето и събитията, той е мярата за гражданско поведение, за общонационален и общочовешки български подвиг

„Молитвата на поета”, Художник : Алексий Начев, Графика от фонда на ХГ „ИВ. Фунев” при Р И М – Враца

Откpивaнeтo нa пaмeтникa. Вpaцa, 27.05.1890 г.

2 юни – Дeн нa Христо Бoтйов и нa зaгинaлитe зa cвoбoдaтa на България Пъpвият пaмeтник нa вeликия бългapcки peвoлюциoнep и пoeт Хpиcтo Бoтeв e пocтpoeн във Вpaцa, гpaдът нaй-тяcнo cвъpзaн c лeгeндapнaтa мy чeтa и нeгoвoтo лoбнo мяcтo. Инициaтивaтa e мecтнa – нa тoгaвaшния кмeт нa гpaдa Цeнo Лeoнкeв и нa пpeдceдaтeля нa Пocтoяннaтa кoмиcия Гьoшo Антoнoв. Te cpeщaт гoлямaтa пoдкpeпa нa тъpнoвeцa Стeфaн Стaмбoлoв. Пo вpeмe нa пpeвpъщaнeтo нa тaзи инициaтивa в peaлнocт тoй e миниcтъp-пpeдceдaтeл нa Княжecтвo Бългapия (20.08.1887 г. – 18.05.1894 г.). Бopбaтa зa ocвoбoждeниeтo нa Бългapия cвъpзвa живoтa и дeлoтo нa двaмaтa peвoлюциoнepи Бoтйов и Стaмбoлoв и ги пpaви близки пpиятeли и cъpaтници. Дopи cлeд пoгpoмa нa Апpилcкoтo въcтaниe Стaмбoлoв ycпявa дa избягa в Рyмъния и дa издaвa ocнoвaния oт Бoтйов вecтник “Нoвa Бългapия”, кaктo и дa yчacтвa в pъкoвoдcтвoтo нa Бългapcкoтo цeнтpaлнo блaгoтвopитeлнo oбщecтвo. Нa пpaктикa пpoдължaвa пaтpиoтичнoтo Бoтйoвo дeлo. Зaтoвa в кaчecтвoтo cи нa миниcтъp-пpeдceдaтeл във вeчe ocвoбoдeнa Бългapия Стeфaн Стaмбoлoв пoдкpeпя нaчинaниeтo нa мecтнитe вpaчaнcки пaтpиoти.
Спeциaлиcтитe oпpeдeлят пaмeтникa нa Бoтйов кaтo пъpвия cкyлптypнo-apхитeктypeн пaмeтник в цялoтo Княжecтвo. Toй e дeлo нa извecтния нeмcки пpoфecop Гycтaв Ебepлaйн (poдeн нa 4.07.1864 г. близo дo Кaceл). Слeд зaвъpшвaнe нa Бepлинcкaтa хyдoжecтвeнa aкaдeмия пpeдпpиeмa пътyвaнe из Итaлия c цeл изyчaвaнe нa итaлиaнcкoтo изoбpaзитeлнo изкycтвo. В пo-тeceн плaн ce зaпoзнaвa c твopчecтвoтo нa гeниaлния Микeлaнджeлo, oт кoгoтo e cилнo пoвлиян. Автop e нa yникaлнaтa cтaтyя нa Гьoтe в Рим. Гoлямa чecт e зa Вpaцa, нapeд c eвpoпeйcкитe cтoлици Бepлин и Рим, дa имa пaмeтник, дeлo нa eдин oт нaй-извecтнитe cкyлптopи нa cтapия кoнтинeнт.
Гycтaв Ебepлaнд тъpcи пoмoщ пpи мoдeлиpaнeтo нa Бoтeвaтa глaвa oт бългapcки хyдoжник. Отзoвaвa ce млaдият тoгaвa Антoн Митoв, пo-къcнo пpoфecop в Хyдoжecтвeнaтa aкaдeмия в Сoфия. Пpeз 1891 г. тoй e aвтop нa пopтpeтнa cкицa c кpeдa нa Бoтйов, пyбликyвaнa пpeз 1891 г. в cпиcaниe “Илюcтpaция-Свeтлинa”.
Скyлптypнaтa фигypa нa Бoтйов e пocтaвeнa въpхy виcoк пocтaмeнт. Вoйвoдaтa e извaян в ecтecтвeн pъcт, oблeчeн в чeтничecкa yнифopмa. В дяcнaтa cи pъкa дъpжи caбя, вдигнaтa нaгope, a в лявaтa cвитък хapтия. Въpхy пocтaмeнтa нa пaмeтникa ca изпиcaни 190 имeнa нa чeтници и пoбopници, кaктo и бapeлeфитe нa нeгoвитe близки cъpaтници – нaциoнaлpeвoлюциoнepитe Дaвид Toдopoв, Митo Цвeткoв и пoп Кocтa Бyюклийcки. Цeлият пaмeтник e oбгpaдeн c мaлкa aжypнa мeтaлнa oгpaдa, a в чeтиpитe кpaищa ca мoнтиpaни лъвcки глaви, из чийтo ycтa бликaлa вoдa. Мeтaлнитe чacти нa пaмeтникa ca oтляти във Виeнcкaтa фиpмa зa мeтaлни кoнcтpyкции “Вaгнep”.
Гycтaв Ебepлaйн e изпoлзвaл пpи мoдeлиpaнeтo нa пaмeтникa пocлeднaтa cнимкa нa Бoтйов. Нa нeя тoй e cнимaн c бpaтятa cи Стeфaн, Киpил и Бoян. Пpaвeнa e в Бyкypeщ пpeди зaминaвaнeтo мy c чeтaтa зa Бългapия.

Официaлнoтo oткpивaнe нa пaмeтникa e нa 27.05.1890 г. Цялoтo нaceлeниe нa Вpaцa e cъпpичacтнo c гoлямoтo cъбитиe. Пaмeтникът e фaкт блaгoдapeниe нa дapeнитe cpeдcтвa нa вpaчaни и нa цeлия бългapcки нapoд. Пpиcтигнaл e княз Фepдинaнд и миниcтъp-пpeдceдaтeлят Стeфaн Стaмбoлoв. Пpиcъcтвaт мaйкaтa нa Бoтйов, нeгoвaтa cъпpyгa – тъpнoвкaтa Вeнeтa, дъщepя мy Ивaнкa.
“…Нeгoвaтa caмooтвepжeнocт зa cпaceниeтo нa oтeчecтвoтo ни и oбeзcмъpтявaнeтo нa пaмeттa мy ми внyшaвaт миcли, кoитo нe мoгaт дa въздъpжaт cълзитe ми. Аз и мaйкa ми cмe били нeщacтни, кaтo ocтaнaхмe: aз бeз бaщa, a тя бeз cъпpyг, нo бългapcкият нapoд дoби eдин гepoй, тoвa ни yтeшaвa, чe бaщa ми зaгинa зa cвoбoдaтa нa oтeчecтвoтo ни. Нeгoвaтa пaмeт ни e cкъпa и aз щe ce гpижa дa я зaпaзя зa вcякoгa, мaкap чe тя cтaвa дocтoяниe нa цeлий нapoд.”
Toвa e чacт oт cлoвoтo, пpoизнeceнo нa 27 мaй 1890 г. oт Ивaнкa Хpиcтoвa Бoтйовa, пpи oткpивaнeтo нa пъpвия пaмeтник нa Вoйвoдaтa. Едвa чeтиpинaдeceтгoдишнa, caмa нaпиcвa тpoгaтeлнитe и пpями дyми, c кoитo изpaзявa гoлямaтa cи пpизнaтeлнocт и yвaжeниe към cвoя бaщa. Огpoмнoтo вълнeниe нa кpeхкaтa yчeничкa тpoгвa дo cълзи вcички пpиcъcтвaщи.
Съвceм мaлкo дни e мoгъл дa ce paдвa нa дъщepичкaтa cи щacтливият бaщa. Tя e eдвa eднoмeceчнo бeбe (poдeнa нa 12 aпpил 1876 г.), кoгaтo Хpиcтo Бoтйов eнepгичнo ce зaeмa c пocлeднитe пpигoтoвлeния нa чeтaтa cи. Нa 13 мaй 1876 г. ce пpoщaвa c любимитe cи Вeнeтa и Ивaнкa. Зaгивa нa 2 юни във Вpaчaнcкия бaлкaн зa cвoбoдaтa нa poдинaтa.
Ивaнкa Бoтeвa e poдeнa в Бyкypeщ, нo paннитe дeтcки гoдини (1878-1885) пpeкapвa c мaйкa cи във Вeликo Tъpнoвo. Пъpвoнaчaлнo живeят в дoмa нa нeйнaтa лeля, a пo-къcнo в къщaтa нa дядo cи. Мaтepиaлнoтo пoлoжeниe нa ceмeйcтвoтo e тeжкo. Нa Бoтeвaтa cъпpyгa пpaвитeлcтвoтo пpeз 1878 г. oтпycкa минимaлнa пeнcия. Пpeз 1885 г., cлeд кaтo Ивaнкa зaвъpшвa чeтвъpтo oтдeлeниe, зaминaвa зa Бyкypeщ. В пpoдължeниe нa двe гoдини тя пoceщaвa пaнcиoнa нa мaдaм Бpoк и изyчaвa фpeнcки eзик. Блaгoдapeниe нa cpeдcтвaтa, oтпycнaти oт вyйчo й Пaнapeт Рaшeв, Ивaнкa Бoтeвa пpoдължaвa oбpaзoвaниeтo cи във Виeнa, къдeтo ce нacтaнявa в пaнcиoнa Нoтp Дaм дьo Сиeн. Зaвpъщa ce във Вeликo Tъpнoвo и пpeз yчeбнaтa 1890-1891 г. бyднoтo мoмичe e yчeничкa в Дeвичecкaтa гимнaзия. Пpoдължaвa oбpaзoвaниeтo cи в Жeнeвa, къдeтo зaвъpшвa пpeз 1899 г. coциaлни нayки. Пoлyчaвa нayчнaтa cтeпeн “лиcaнcиe”, cлeд кoeтo ce зaвpъщa във Вeликo Tъpнoвo. Бoтeвaтa дъщepя ce включвa мнoгo aктивнo в кyлтypния и oбщecтвeн живoт нa гpaдa. Пpeз 1900 г. пocтъпвa нa paбoтa кaтo yчитeлкa пo фpeнcки eзик в Дeвичecкaтa гимнaзия “Митpoпoлит Климeнт”.
Пpeз мeceц янyapи 1906 г. Ивaнкa Бoтeвa ce oмъжвa зa Стoян Хpиcтoв (дoктop пo икoнoмикa), poдoм oт Клиcypa. Свaтбaтa ce cъcтoи във Вeликo Tъpнoвo, cлeд кoeтo млaдoтo ceмeйcтвo зaминaвa нa cвaтбeнo пътeшecтвиe. В cъщaтa гoдинa Ивaнкa ce зaeмa c издaвaнeтo нa cъбpaнитe Бoтeви cъчинeния. Съвмecтнo c eдин oт пъpвитe мy изcлeдвaчи Ивaн Клинчapoв зaпoчвa дa издиpвa бaщинoтo cи твopчecтвo. Мeждyвpeмeннo зaбoлявa. Нa 7 нoeмвpи 1906 г. в Сoфия й e нaпpaвeнa нeycпeшнa oпepaция нa гъpлoтo. Умиpa в cъщия дeн, бeз дa види peзyлтaтa oт тpyдa cи. Едвa нa cлeдвaщaтa гoдинa излизaт cъбpaнитe Бoтйови cъчинeния.
В пaмeт нa нeпpeжaлимaтa cи дъщepя, нa 17 aпpил 1907 г., Вeнeтa Бoтйовa внacя в Миниcтepcтвoтo нa пpocвeщeниeтo 6000 злaтни лeвa, c кoитo ce cъздaвa фoнд “Ивaнкa С. Хpиcтoвa, poдeнa Бoтйовa, в пoлзa нa ocнoвнoтo yчилищe в мaхaлa “Св. Кoнcтaнтин във Вeликo Tъpнoвo”.
Tъpнoвcкoтo гpaждaнcтвo мнoгo тeжкo пpeживявa нeлeпaтa зaгyбa нa cвoятa зaбeлeжитeлнa cъгpaждaнкa. Нa oпeлoтo й в цъpквaтa “Свeти Сeдмoчиcлeници” пpиcъcтвa миниcтъpът нa пpocвeщeниeтo Ивaн Шишмaнoв, кaктo и гoлямa чacт oт интeлигeнциятa нa Сoфия. Нa пoгpeбeниeтo й в cтapитe тъpнoвcки гpoбищa ce cъбиpa цeлият гpaд, зa дa oтдaдe пocлeднa пoчит нa дocтoйнaтa Бoтйовa poжбa.

Старо правило е, че историята докосва, само когато е дълбока и истинска. През трудните години на робството Нейно величество – Историята, ни е изправяла пред многобройни и трудни дилеми. Не случайно една от най-широко коментираните теми е тази за предателството. Казват, че успехът има много бащи, а провалът е сираче, затова не би било трудно да си представим злополучните дни на погрома на Априлското въстание, оставил трайни и незаличими рани в народопсихологията на нашия народ. За историка и психолога е много трудно да категоризират с помощта само на една нравствено-етична мярка драмата, която е преживял всеки един от участниците. В трудните моменти на изпитания, издайничеството съзрява „неволно”, предизвикват го чисто психологически фактори. На бой и мъки се удържа, но как може да се стърпи той пред предизвикателството и обидата? Трагедията на „издайника” революционер е трагедия на самото въстание.

Издайничеството е единственото деяние, което личността не може да оправдае и прости. Човешката природа е такава, че рано или късно извинява измамата на лъжеца, изневярата на подлеца, кражбата на крадеца. Само към предателството, тя е непримирима. Всички други отнемат по нещичко, раняват, оскверняват. Но предателят убива. Той е братоубиец и убиец на българщината. Неговото деяние е връх на човешкото падение. За нито един народ не съществува по-страшно престъпление!Защо тогава летописецът на Априлската епопея Захари Стоянов му прощава, изричайки думите:„да му е просто”.
Защо? Той не прощава на предателите въобще. Предателството ясно и категорично е осъдено и заклеймено. Към отделните негови носители, обаче, той се отнася извънредно внимателно. Те не са закоравели престъпници, не предателстват защото по рождение не са предатели. Като добър хронист и анализатор, З.Стоянов обвинява не личността, а действителността…Въстанието е връх на патриотизма в апогея си и – най-ярка проява на родоотстъпничеството в погрома си. В „Записките” четем: „Хиляди пъти повече бяхме благодарни да срещаме мечки, вълци и пр., отколкото наши братя человеци, които бяха по-опасни от зверовете.”Подобна е и съдбата на разпилелите се Ботеви четници, търсейки отчаяно брод. Турските потери за пръв път в петвековната история на игото навлизат дълбоко в Балкана, тази крепост на българските хайдути, и избиват и залавят до крак пръснатите бунтовници, защото „най-главни техни оръдия” са станали „самите овчари, наши братя българи, православни християни”.
Позорната вълна от масови предателства утежнява положението на разбитите въстаници. Доубива ги нравствено и физически. Оставя черно петно в страниците на историята.

. Историческите условия раждат и патриоти – герои, и предатели. В някои български села, където етническият натиск и бил много силен, „българщината е почти удавена и развратена” Характерно за българина е, че в еднакво висока, в изключителна степен изявява пред света патриотизма си и неговия антипод – родоотстъпничеството. В историята рядко се случва такова съчетание на цветове – от най-светлото до най-мрачното. След смъртта на Войводата, групата на Войновски, изтегляйки се, призори попада на черкези. При село Зверино, местните не само им донасят храна и вино, но и в горния край на селото ги превеждат през Искъра, докато в долния е пълно с турци… С цената на скъпи жертви се добират до село Лютиброд и Черепишкия манастир, но и тук ги очаква турска потеря…Разпокъсани, те се разпръскват, но на Рашов дол ги застигат черкези. Поголовно са избити, а главите им са разнасяни като хоругви за назидание на местното население, придружени от тъпани и зурли. Потърсилите спасение в Черепишкия манастир, не намират подслон. В боя при Лютиброд, някои четници успяват да се откъснат и като се добират до село Челопек, се доверяват на двама селяни, но те ги предават, а други намират местни да ги изведат към Сърбия, но те пък ги блъскат в една бездъннна яма… Страшно, нечовешко време..Историята на Ботевата чета е колкото величав, толкова и трагичен момент… Драматичното безсърдечие на едните, сякаш е компенсирано от другата по-състрадателната част от местното население, която  не щади подкрепата си, защото залогът е твърде голям, а свободата е кауза заради , която си струва да се жертваш! С годините, предателството като социално-етична норма се изменя, но не по своята най-обща същност, а във формите на проявление. Една млада, неукрепнала нация тръгва по пътя на самостоятелното развитие. Новите условия я изправят пред нови изпитания. Появяват се първите белези за задълбочаване на социалните различия, а ламтежът към чуждото надделява. Българската буржоазия бързо забравя и съзнателно  премълчава подвизите и героите на своето време като Левски, Ботев, Раковски, Каравелов. С това се обяснява и факта, че за Ботев „в разстояние на осем години… не са ставали ни панихиди, парастаси, ни пък какво годе друго възпоминание, като че народът, за който се е той борил, не съществуваше!”Това изтръгва от националното чувство на българина най-добрата храна за неговото самочувствие и родолюбие. Десетки „черни души” живеят още необезпокоявани и дори се радват на почит. Назидателни са примерите с врачанина Мито Цветков Бакалбашийски, осигурил чрез сделка на почек финансирането и осигуряването на оръжие в III-ти Революционен окръг, но не познал цената на радостта от Победата, защото е осъден заради натрупания дълг. Превърнал се в длъжник до края на земните си дни. На обратния полюс е врачанския търговец Стоян Грамчев, предател на Георги Матев и Георги Апостолов, както и Иваница Данчов и Никола Обретенов създали дебели мемоари. Ние, българите, май наистина така си живеем от векове – в страх и недоверие, в подозрение и мнителност. Потънали докрай в проблемите си, загубили сякаш цялата си духовност и преданост към предци и минало, ние забравяме, че чуждите внушения и собствени прегрешения, са най-голямото предателство. Излишно е да се самонаказваме, народът ни като такъв, не заслужава това клеймо!

„Христо Ботев” Скулптор: Йордан Кръчмаров, От фонда на ХГ „Ив.Фунев” при РИМ – Враца

         Неволният Национален исторически прочит недвусмислено показва, че представителките на женския пол не са оценявани като героични и заслужаващи внимание от историците и създателите на културната памет в наше време. Българската история грижливо пази имена на жени от Врачанския край, записани в летописните страници преди повече от столетие, но все още малко известни в светилника на духовността ни. Доминираща практика в музейната практика у нас е обаче все още да се говори главно за „бащите на българската нация“ и техните заслуги за националното освобождение, а „майките“ – биологическите „възпроизводителки“ на нацията,те остават в сянката на историята. Днес, 148 години след Априлското въстание, ви предлагам да освежим паметта си, като си припомним живота на няколко от тях, оставили трайна следа не само във Враца, но и в националната ни история. Не ги класирам и не сравнявам делата им, но знам със сигурност, че пълният женски калейдоскоп на смелостта е много по-богат. Две от тях участват в т.н. първа група на обществено активните жени  – членуващите в женски организации, които подпомагат дейността на националнореволюционните комитети по различни начини: укриват революционни дейци, шият знамена, събират парични помощи, организират защитата на населението.В хода на подготовката на  Априлското въстание в  III-ти Врчански рев. окръг, Комитетът възлага на Мица и Калица, двете дъщери на хаджи Кръстьо Василев, Врачански първенец  да извезат знамето. Двете сестри купуват атлаз и в потулена стаичка на бащиния си дом до късна доба бродират пряпореца“  .Извезаното знаме е с размери 1,90 на 1,49 м и представлява трикольор с цветовете –бяло, зелено, тъмносиньо . Разярен лъв с корона и с единственото послание „Свобода“. Защо липсва думата смърт ли, защото съзаклятниците от нашия край са вярвали, че свободата е без алтернатива. Последните сърмени нишки на ситен бод открояват имената им  „Калица и Мица К. Х. Василови. 1876. 12 апр. Враца.” В дните, когато догаряли пламъците на априлския бунт, двете сестри скрили знамето. Османската власт привикала на разпит двете сестри, а еснафът във Враца бил силно  разтревожен“. Извършен бил обиск в дома на хаджи Кръстьо,  но знамето не било открито и двете сестри били пуснати да се приберат у дома си. Изправен пред угрозата да бъде затрит заедно с коляното му, баща им наредил и на двете знамето да бъде изгорено! За да отклонят по- сетнешните подозрения, двете сестри запалили огън насред градината и наметали набързо вехти дрехи, а знамето умишлено потулили . Дните се изтърколили неусетно, а  при влизането на руските войски във Враца,командващите били разквартирувани в някои от врачанските първенци. „Когато веселбата в дома на хаджи Кръстьо била в разгара си, двете сестри извадили знамето и го окачили в бащиния си двор. Руските офицери се просълзили и помолили знамето  да бъде свалено и го целунали“. Така двете сестри влизат във вечния списък на храбрите български девойки наред с добре познатата Райна Попгеоргиева, Цвета Зографска, Милка Узунова, Райка Нейчова, Стойна Койчева, Мария Джуджева (Панагюрище), Мария Ганева (Карлово), Лала Главчева (Копривщица), Теофана Доспевска (Пазарджик), Вангели и Зафири Писареви, Зойка Обрешкова-Шонтова (Горна Оряховица), Ивани Кабакчиева, Кириаки и Аника Панайотови (Търново), Ана Предич (Ловеч), Пепинка Георгакиева и Радка Белева (Ямбол), Ирина Кирова-Тотева (Бяла черква) и Петрана Обретенова (Русе).

         Не по-малко знаменателна е историята с друга врачанка, чието име е баба Йота Ангелакова, известна още като врачанската „Баба Тонка”.Мазето и през онези „барутни” нощи се превърнало в подвижна работилница за леене на куршуми и пълнене на фишеци.На практика малцина врачани са посветени в това, че именно нейната къща се превърнала в щаб-квартира, откъдето се пръснали първите искри на Априлския бунт, а двеста зле въоръжени поборници се отправили към черковата „Вознесение”, за да възвестят началото на бунта. На тази заемка от историята на музейното се обляга и Антон Страшимиров, информирайки ни за пламенния ентусиазъм,, с ойто се разгорял пожара на бунта в душите на врачани. Не един и два били проблемите, но най-сериозният от всички тях се оказал този със снабдяването с оръжие.Врачани не пожалили средства, а с цената на доброволни дарения на два пъти се опитват да компенсират недостига на събраното чрез прословутата сделка на почек/кредит/, когато на вересия били купени над 8 тон лой и пастърма от турчина – хаджи Арап.Изнесена нелегално, стоката била препродадена във Влашко, а припечелените средства обърнати в закупуване на оружие от Белгия през адвокатска кантора. А когато лично Ботйов превел дружина от 200 момци през Дунава, Не кой да е , а самата баба Йота Ангелакова, за да изпревари евентуален погром, изпроводила своя син Мито Ангелаков та да предупреди войводата, че Враца гъмжи от войска. Очевидно това не останало скрито за турската полиция, което е видно от телеграма от каймаканина на Враца Махмуд Съдки  до видинския мютесариф. В нея се казва: „Донасям, че жената на име Хаджийска (баба Йота Ангелакова), за която съобщавате, че е била ятак на Заимов, е под арест и днес ще ви бъде изпратена”.По-нататък, той сочи още един документ като доказателство, че лично главатарят на бунтовниците Стоян Заимов е отсядал в къщата на баба Йота. Това е снимка с автограф от 1881 г. Изпратена е от Заимов от Москва, където по това време той учи в педагогическия институт. Текстът е следният: „В знак на памят на годината 1876, на агататерството ми във Враца. На баба Йота Ангелидева от Стоян Заимов. Москва 1881.“

Стоян Заимов. Москва 1881.“

         Веднага след Освобождението председателят на Народното събрание  опълченецът Димитър Петков отправил предложение до баба Йота и до други заслужили съзаклятници като нея за народна пенсия от 500 книжни франка заради поборническите и  заслуги, но гордата врачанка отказва да ги вземе с думите: „Не искам пари, моят син е в състояние да ме храни.“ Гоненията след Априлското въстание обаче сриват търговския бизнес на Мито Ангелаков и той като много други моли „за парче хляб“ от държавата. Когато положението става неудържимо, баба Йота Ангелакова в крайна сметка се принуждава да отправи също молба за пенсия от  4 декември 1898 г. Първоначално молбата и била отхвърлена, но по-късно е решено да й се дават по 50 лв. месечна пенсия. Когато през 1890 г. във Враца се открива първият Ботев паметник, баба Йота е все още жива и да й целунат ръка, в дома й отиват оцелели опълченци. Канят и присъстващия на тържеството княз Фердинанд да се присъедини, но няма данни той да се е отзовал. Баба Йота умира в пълна мизерия през 1903 г. Да се гордеем, че е имало, има и ще има такива достойни българки и да не спираме да търсим доброто и силния дух у тях! До неотдавна не бе популярна историческата истина около генезиса на Вазовата героиня –баба Илийца и факта, че зад нейния митологизиран образ всъщност се крие действителен човек,която наистина е помогнала на един от четниците на Ботев.Родена е около 1820 г.и умира 3 години подир Освобождението на България. В този смисъл баба Илийца и внучето, което тя носи на плещите си до Черепишкия манастир, за да излекува, не са само литературни герои, а реални исторически личности.Болното и внуче се казва Дано, той не само че оздравява, но доживява и до дълбоки старини. Нейният образ считаме за събирателен за онези жени, които в смутните времена са помагали за голямата кауза- свободата. Решителността, волята и смелостта на възрастната жена, нейната действеност и непримиримост се открояват над страха и малодушието.Усещането, че даряваш два човешки живота едновременно е съкровен момент и буди възхищение. Силният дух на българката се предопределя от нейния непоколебим характер, от добротата на милостивото и сърце и високата и нравственост!

         Всяка една от изброените по-горе героини, представлява повод за гордост! Жените от Враца, нежната сила на Ботйовия подвиг за народна свобода!

Баба Йота Ангелакова

Портрет на Мица и Калица Х.Кръстеви, портрет: Людмил Младенов

Мица и Калица заедно с извезаното знаме пред

бащината си  къща

Баба Илийца

/Посвещава се на 190– та  годишнина  от рождението на Давид Тодоров, борец за национално освобождение и член на щаба на Ботевата чета, загинал в престрелка с османските войски и башибузук на  30 май 1876 г. между възвишението Милин камък и Веслешкото бърдо /

След като си отиват от този свят и последните предосвобожденски съзаклятници, имената на участниците във величавата и трагична Априлска епопея, постепенно потъват в забрава.
Днес, повече от всякога, България има нужда да си спомни за забравените поборници за националното ни освобождение, за онези истински родолюбци и патриоти, хвърлили се самоотвержено «в редовете на борбата». Достойният епилог на въстанието– влизането на Ботевата чета, се превърна в символ на неугасващия български революционен дух. В огъня на борбата се включиха и заможните, зарязвайки търговията и занаята си, за да се включат за справедливата кауза. Един от тях е врачанинът Давид Савов Тодоров . Доколко, той е значим за времето си, личи от факта, че признателните нему съвременници вграждат орелефа му върху Първия Ботев паметник във Враца /1890г./. Роден през 1834 г. във Враца в заможното семейство на Тодор Берковчанлията, предприемач, занимаващ се с винарство, копринарство, търговия с животни и прекупуване на данъци. На 20 г.младият Давид е вече сгоден и обезпечен материално. Имането , събирано от години обаче бързо се стопява след една рискована сделка с прекупен от държавата данък  на бащата върху свинете в целия Видински санджак. Поради съвместната съзаклятническа дейност с Никола Войводов е преследван от турската власт. Притиснат от крайна сиромашия, Давид забягва във Влашко. Установява се в Букурещ, взема пари в заем и започва търговия с турски тютюн – дейност, колкото благодатна за онова време /1866г./, дваж повече рискована. Влага всичките си спестени до момента пари в сделка за износ на тютюн за Германия подобно на своя баща, но се връща с празни ръце. По-късно започва самостоятелна търговска дейност и се замогва. Наемал мушии около Букурещ и доставял на държавата сено, фуражи и зърно. Редовно се разплащал с работниците. Прилично интелигентен за времето си, Д.Тодоров владее съвършено няколко езика – френски, немски, унгарски, румънски, турски и руски. Обличал се изискано. С елегантната си    аристократична осанка повсеместно се нравел. Интелигентната му природа отговаряла на силния му характер. Бохем по душа, той редовно посещавал най-скъпите европейски локали. Щедър към бедните си сънародници в странство, той често ги приютявал в беда. В идейно отношение е бил голям родолюбец. Горещо прегръща  революционните идеи на Г. С. Раковски. Близък приятел е на редица патриотични българи в странство като Козма Тричков, Евлоги и Христо Георгиеви, Любен Каравелов, Панайот Хитов, Олимпий Панов и др. Присъединява се към радикално настроената българска емиграция. Става активен член на Тайния централен български комитет/ТЦБК/. Близката му дружба завинаги го свързва с Христо Ботев. Той активно се включва в организирането и подготовката на Ботевата чета, като дава много средства за снабдяването й с оръжие, муниции и облекло. За решението му допринасят “кървавите” писма на Заимов, в които думите парят като жарава.Присъединява се към четата в Корабия. Легендарният войвода му се отплаща за тази беззаветна преданост, привличайки го в щаба на четата като съветник. Силно е впечатлен  от човещината, която надминава буйния му нрав. При превземането на кораба “Радецки” заедно със Сава Катрафилов, обясняват на капитана  Дагоберт Енглендер на немски език целите на четата. Преди първото и най-ожесточено сражение на Милин камък, щабът на четата решава Давид Тодоров да води ариергарда. При опита за пробив във вечерните часове сред турските позиции, четата преминава едно от най-сериозните си изпитания. В жестокия бой загинали 15 четници, а други 15 били тежко ранени. В сражението паднал смъртоносно прострелян знаменосецът – Никола Симов-Куруто, една изключително обаятелна личност. Край с. Мраморен останал да лежи и онзи бунтовен борец поп Сава Катрафилов, който захвърлил патрахила и кадилницата и при слизането на козлодуйския бряг благословейки четниците.
На смрачаване, обособени в две колони, изморените и помръкнали от знойния пек и физическите загуби на стенещите бойци, заобиколили Мраморенското езеро и се отправили към местността Речка във Веслеца. След близо деветчасовото сражение в местността Курнидол, в полите на Веслец, в землището на село Мраморен, Врачанско, Давид се навежда да утоли жадни устни с кладенчова вода. Смразяващия въпрос на турски “Ким сакъз?” (Кои сте?) ведно се слял с пушечен залп от упор. Давид издъхнал  мигновено.Никола Обретенов е още по- лаконичен: “Ботьов със сълзи на очи се прости с него и го остави, дето падна.” Добри селяни от с. Мраморен прибират обезглавения му труп и го погребват в двора на църквата “Св. Спас”. Отрязаната му глава, набучена на върлина е донесена във Враца и изложена на площада. Муца Тронкова, съпруга на знатния хаджи Бег Лазов (Ахмед бей Лазов) я вижда и известява майка му, баба Мария, заедно с двете и Давидови внучки Мария и Катерина. Жената проявява завиден кураж , прикривайки опасните следи у дома, които рискували да затрият фамилията и града. Изхвърлят фишеците и барута в нужника, а оръжието покриват в мазата. На помощ се притичва и Ангел Йоцов, който разглобява оръжията. Дървените части изгаря под ракиджийските казани, а металните отверстия закопава под дюшемето. Хаджи Бег Лазов проводил нова депеша , спешно да се изчисти и барута, защото щели да дойдат да го дирят. Баба Мария се видяла в цяло чудо. На помощ се притичва дъщеря и Пена и заедно с внучките се залавят да унищожат  уликите. Обуват потури и през нощта с шиници започват да изхвърлят на пътя нечистотиите и барута. За късмет се излива пороен  дъжд “като из ведро” и отнася дирите.

Не след дълго обстановката в България се успокоява. Тодор Пеев взима най-малката Давидова дъщеря – Елисавета от девическия пансион в  Букурещ и през Черна вода я довежда във Враца, каквато всъщност била и заръката на Давид Тодоров в  последното му писмо до Иван Грудов. Покъщнината на Давид Тодоров е разпродадена, а богатата му библиотека взема Олимпи Панов. Обезглавеният му труп е прибран от жители на село Баница, а след няколко дена и погребан в Банишката черква. Геройско безсмъртие, равнозначно на памет!

Семеен портрет на Д. Тодоров с клетата си майка  и първородна дъщеря – Мария. Архивен фонд  на РИМ—Враца

Паметникът на Давид Тодоров, изграден в близост до лобното му място след героичната битка при Милин Камък

   Най-печалният и мрачен период от българската история е времето на турското иго от края на XIV век до началото на националното възраждане. Турците се настанили здраво в страната, градове възниквали и изчезвали, гръцкият елемент надделял в църквата и училището, а народният характер от войнствен се превърнал в противоположен. При това и сведенията ни за този важен период, през който се извършили толкова много и такива дълбоки промени, са крайно оскъдни. България, намирайки се в самото сърце на тъй могъщото тогава османско царство и откъсната от цял свят, останала незасегната от великото движение, което даде на европейската цивилизация нови насоки. Закъснелите инстинкти за реформиране на турската феодална система се долавят още при първия съдебен фарс през 1872 г. Добре известен е казуса с наказателния процес, който бил повдигнат при Арабаконашкия обир на хазната от българската революционна организация. Потенциалните възможности са създаване на  извънреден съд или задържаните да бъдат осъдени от редовен наказателен съд. В крайна сметка в София е съставена специална комисия от военни и граждански лица за „всестранна анкета и подвеждане под отговорност на виновниците“. За председател на комисията е предложен Али Саиб паша, председател на Държавния съвет, а за членове Иванчо Хаджипенчович, член на същия съвет и на Върховния съдебен съвет, и Шакир бей ефенди, бивш помощник областен управител на Багдад. Предложената комисия е с мисия „да извърши всестранна анкета и да подведе под отговорност извършилите обира“. Нарушение или не? Правото налага да изясним, че Анкетата не е съдене, разследването също! Правораздавателни права на Комисията, не й се предоставят. Те остават приоритет на правителството. Тази комисия е негов орган. Предоставено й е и още едно правомощие – след установеното от нея „да подведе под отговорност провинилите се“. Това не е даване на правосъдни, а на следствени права.

    И Добринище има своите участници в националното освободително движение. Родом от Добринище са Григор Костов Мацин и Христо Лазаров Начев – четници от четата на Христо Ботев, както и Георги Лазаров Темелков опълченец- знаменосец от Шипка и Стара Загора          

Новите тенденции и закостенялата практика на османското законодателно право си дали първа и оспорвана среща по време на съдопроизводството непосредствено след Априлското въстание. Частична самостоятелност и справедливост проявяват извънредните съдилища в Русе и Търново, благодарение на отличната и безумно смела защита на адвоката на подсъдимите Илия Цанов в Русе и на защитника Джовани Икономов в Търново. След небивалия резонанс по делото Правителството реагира бясно и реваншистки. В Пловдив не са допуснати служебните защитници. Целта е никой да не избегне бесилката или затвора.
„Съденето“ без процеси за политически деяния против турската власт, не е изолирана практика. Двама от Ботевите четници – Григор                             Костов Мацин от с. Добринище, Разложко, изпратен в каторгата в Анкара, и Сава Вълков Вълчовски от с. Драшан, Врачанско, изпратен в Цариградския затвор, са пряко доказателство. Куриоз, без да са били някога подсъдими, и двамата са осъдени. При това присъдата на Вълков е особено тежка: „вечен затвор“!
              Мурад V амнистира участниците в Априлското въстание. Указът влиза в сила от 30 юли 1876 г. Извънредните съдилища се закриват от 1 август същата година. На редовните наказателни съдилища било отредено да съдят неамнистираните. А от Ботевите четници остават да бъдат съдени Димитър Икономов от Троян, Спас Соколов от Тулча, Петър Ванков и Коста Апостолов от Свищов и четирима задържани в софийските затвори. И въпреки, че последните двама са засегнати от амнистията, те са оставени да бъдат съдени?
Преводач е Илия Цанов. След защитните му речи в двата процеса срещу Ботевите четници в Русе през лятото на същата 1876 г., турската власт изгубила доверие в него. Целият процес в София се свежда единствено до  прочитането на присъдите. Израз на „демократичност“ и зачитане на човешките им права е връчения препис от присъдата на български език, преведен от Илия Цанов. И тук, както в Одрин, присъдата е постановена без съдебно дирене, само въз основа на следствените протоколи. Както в Одрин, така и тук ,наказанията им са определени от правителството, а Софийският окръжен съд ги оформя в присъда, наречена цивилизовано на латински „сентенция 92“. В края на сентенцията е записано, че присъдата не е окончателна и осъдените имат право, ако не са доволни от нея, на апелативно обжалване, без да се посочва обаче пред кого: „настоящето решение може да се апелира“. Подиграват се с тях като изискват сами да си напишат жалбите. Забранили на Илия Цанов да направи това. Наказателният закон, който им дават, е на турски, написан с арабски букви с оглед на това максимално да бъдат възпрепятствани. При предаване на Наказателния закон Илия Цанов, с риск да си навреди, им дава тайно написаната от него жалба от тяхно име.
                Един от съдиите, българинът Димитър хаджи Коцев /член на Софийския революционен комитет/, подписал присъдата с особено мнение – да бъдат освободени. Подвеждането под отговорност на разследваните от следствието,  не е съдене!
                Това, че в някои от заключителните си следствени протоколи тази комисия пишела, че въз основа на текстове от турския Наказателен закон осъжда разследваните от нея на определени наказания, не я правят съд. Такова правомощие не й е предоставено! Правителството го запазило за себе си. Незаконни писания в следствените протоколи нямат никаква правна сила. Те са нищожни, с тях се цели да се сплашат разследваните и се всели ужас в душите на българите. С престъпна небрежност и презрителна лекота са затрити много човешки съдби и почернени десетки семейства! Единственият изход бил „скорошна и незабавна революция” с неизбежната помощ отвън! И въпреки мракобесните мерки, тази надежда продължила да тлее до самия край на омразното робство!

             На мнозина може да се стори пресилено твърдението, че вече век и половина, личността на Христо Ботйов, не е истински обсъждана. Да си припомним обаче един друг дълго погребван текст, „Писмото до Христо Ботйов“ на писателя-емигрант Георги Марков, писано на стогодишнината от смъртта на поета-революционер, 2 юни 1976 г.: * „В името на братската и революционна дружба“, доц. Ангел Веков, в. Народно дело, Варна, 2 юни 1974 г. и „Някои данни за живота и дейността на руския ботевовед Евгений Захарович Волков“ от същия автор във: „В памет на академик Михаил Димитров: Изследвания върху Българското възраждане: [Сборник]. София, 1974. с. 543-558. Б. ред. 4 Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят. И нека ти кажа, драги Христо Ботйов, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти, може би, би ме погледнал с недоумение. Всеки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. … … Никой от тях никога не се е интересувал от тебе, малцина са се опитали да те разберат, дори професорските и академичните изследвания са посветени на легендата, а не на тебе. Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като тебе. „Да живеем и се борим по ботевски“ стана лозунг за изкореняване на всичко ботйовско и за ликвидиране на всички горди и чисти чела, които биха се осмелили да бъдат като тебе. С твоята поезия на уста бяха смазани истински поети, с твоята свобода на уста беше наложено най-черно подтисничество, с твоята независимост на уста, България бе тласкана, тласкана и днес от една привидна зависимост в друга, с твоя героизъм на уста бяха отречени истинските геройства, с твоя безкомпромисен характер на уста България бе овладяна от духовни мижитурки и нищожества… … Защото жестоката истина е, че запазвайки легендата за тебе, всяка година на втори юни ти биваш обесван!

Много са оръжията на революцията като се започне от стоманените приклади и се премине през сабиите с ножните, ятаганите и печатарското мастило, Раковината /сигналната тръба/ или пряпорците. Но революцията има и още едно непредвидено и неочаквано оръжие, което поразява със своята сила – думите ! Чрез тях тези поборници за националната кауза са прекрачвали от Битието във Вечността ! Прощалните им заветни слова обаче не са предназначени за нас, те са се сбогували със Земята и Небето, с Ралото, Перото или Саблята : с всичко, което най-общо наричаме Живот. Разделяли са се с тези, пред които са давали обет за вярност, с най-близките дето щяха на едно да живеят! Затова и заветните им слова удивително си приличат, всичките сплавени заедно в името на светлата и голяма дума – Свобода!

         През ранната пролет на 1876 г.войводата Христо Ботев, преди да положи костите си във Врачанския балкан отправи едно от най-запомнящите се послания от борда на кораба „ Радецки” до жена си Венета : „ Бог ще да ме запази, а като оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…”. Знаменателни думи, изречени с пълното съзнание за човешката саможертва в името на Родината. Те не са изречени за нас, но принадлежат на всички ни, за да изпробваме съвестта си. И не сме ли позабравили някак през годините цената на човешката свобода и аз, и ти, и всички ние ?

         Не по-малко внушителни са думите на учителя Бачо Киро Петров, преди да увисне на бесилото през 1876 г., когато пише с въглен върху стената на колибата, където е бил затворен: „Сбогом мили чеда и приятели! Аз днес се разделям за вечно от вас и ставам жертва за народа си. Недейте скърби за мене, защото аз си изпълнявам длъжността, но да скърбя аз , че не умирам с нож в ръка, а предаден и с мъчителна смърт” . Внушителна е силата им, като се има в предвид, че са писани с капки жива кръв от неговото тяло. Да добавим и картината, че са  написани във върхов момент на човешко напрежение, когато при липса на избор се сливат в едно плът, кръв и дух с отечествената земя, ние наистина имаме основание да се гордеем с българското ни начало.

         Дякона на Свободата – В.Левский, който принадлежи на целокупния български народ посвети на своите братя едни от най-истинските и съкровени по своята сила слова: „Ако спечеля, печеля за цял нарад” – ако изгубя, губя само мене си и превърна думите си в дело.

Константин- Кирил Философ, космополитна личност за цялото славянско войнство беше изправен през 867 г. пред триезичния съд с обвинение за погрешното му дело. На упреците, той отговори с мъдрост и такт: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички?Също тъй и слънцето, не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как Вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи?”На пръв поглед изглеждат безплътни, но са по-остри и от най-острия меч и по-твърди и от най-твърдия щит. Ето тази изящна словесност открои през по-късния период имената на Сергей Румянцев и Гео Милев, на Христо Смирненски и Христо Кърпачев.Техните истински професии и ценз бяха съвършено различни, ала еднакви в едно – те се превърнаха в рицари на Правдата. Техният интернационализъм се превърна във висш израз на патриотизъм. А трябва ли да си припомним и за неизречените думи, за сключените устни пред многочисления противник, за словата на гордото мълчание? В крайна сметка и до този героичен апотеоз 7”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, песента, която не един от нашите предосвобожденски герои прие за последно сбогом.Думи, скътани в семейните ракли, останали като неми свидетели на човешката неправда, завинаги погубени от времето.

         Те са предназначени за нас, принадлежат на всички ни, за да изпробваме съвестта си : кой какво е прибавил към богатствата на свободата- и аз, и ти, и всички заедно?