Всеки народ има своите национални светини. За отбелязване е , че буренът на забвението, никога не расте по тях, защото с годините , те са придобили блясъка от кръвта на загиналите герои, напоени от сълзите на майките и невестите, превърнали са се във величави легенди за мъжеството на най-достойните сред достойните!

Ботйовият подвиг е ярък епилог на Априлското въстание. С апостолска жертвоготовност тръгват неговите сподвижници за отечетвото си, когато там догарят главните на априлския бунт. А пожарите от бунта още димят по снагата на измъчената ни родина, когато тези юначни ратници, предвождани от славния си и безстрашен войвода докосват родната земя край Малката фуния  до Козлодуй. И до сега родната ни история не познава по- ярък и по-естествен израз  на спонтанна любов към България от клетвената целувка на Козлодуйския бряг.

Вероятно заради това всяка година чрез потока от хора, от Козлодуй до Камарата и Околчица, народът ни иска потвърждение за най-красивата легенда, която знае, преповтаря и логично търси съпричастност, уповавайки се на Ботйовия подвиг. Апотеоз на един недостижим живот, целеустремен за Свята кауза. Съдба, която живота отрежда на малцина.

Народното съзнание сякаш отказа да приеме тази гибел, а нейния трагичен край завинаги ще разжарва пламъка н националната ни чест. Такава е диалектиката на подвига.

Истината е свята , а свободата е мила!

Днес трудно бихме могли да посочим съвременници, склонни да поднесат живота си в жертва пред олтара на Отечеството. На думи, лъжепатриоти, колкото ти душа иска. Но на дела…? И ще излезе прав писателя, че „от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция,  те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. … … Никой от тях никога не се е интересувал от тебе, малцина са се опитали да те разберат, дори професорските и академичните изследвания са посветени на легендата, а не на тебе!” Днес, същите тези клети люде стоически преповтарят, твоите съкровени слова, че душа дават за нашето добруване, а забравят за продължението на Ботевия стих , „но не свойта душа братя, а душата на народа!”

А народът ни , той мълчаливо негодува. Все недоволен, стои и чака. Ами ако и Ботйов стоеше и чакаше? Навярно затова е гениален? Защото отведнъж преодоля пространството и времето, сякаш надскочи дори себе си. Отреди невиждани граници за човешката свобода. Чудя се, как ли се е чувствал поета, осъзнавайки премеждията на съдбата, накъде е обърнат света, а никой да не го разбира? Да си толкова млад, а младост да не помниш? Не е ли прекалено висока цената за неговото духовно извисяване над цял един народ? А духовните му терзания, те въобще обезпокояват ли нечия гузна съвест в следосвобожденска България, когато изискват писмени гаранции от родната му майка, че е участвал дейно за да и отпуснат пожизнена поборническа пенсия в наследство? И мисля си, добре че живя, бори се и загина в онзи, неговия свят, защото днешния слоган „Да живеем и се борим по ботевски“ е все по-малко приложим. Това донякъде обяснява ерозията в понятия като чест, достойнство, родина. „Земята на Ботйов”, и тя не е същата! Защото той – Геният пишеше, мечтаеше и страдаше заедно със събратята си по съдба. Вървейки по стъпките му, ние усещахме силата! Съзерцавайки очите му , се докосвахме до пламъка! Преповтаряйки словата му, долавяхме пророчеството му! За близките 143 години, ние не найдохме и тленните му останки! Легендарният войвода няма гроб. Не му и трябва! Защото ,  погребем ли Ботйов, ще погребем завинаги и себе си!   

Всеки път си има свое начало!

Ботйовият започна преди 176 г. и отгърна  нова страница, на която е изписано величавото и страшно мото: „Свобода или смърт!” Светостта на майчината му целувка придоби силата на синовна клетва! Младият левент сякаш предрече съдбата си: ”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира….!” Малко или много са годините, откакто те няма, аз не зная, но и днес, сякаш този титан на революционната борба трябва на България така, както и трябваше и тогава! Защото и  днес „ръжда разяжда оглозгани кости”, и живота народен го смучат „наши и чужди гости”. България винаги е била щедра на герои и на полуинтелигенти – първите с живота и делото си да пишат историята, а вторите просто да ровичкат из нея. Та и на тебе, Христо, посегнаха те…! И ако днес имаме жизнена потребност от гордия ти заслон за  свобода, равенство и правда за всички, то не търси независимост, достойнство и гордост в днешна България, защото просто няма да  ги намериш! Не търси и паметниците си, защото част от тях са вече демонтирани, а ценните плаки с ликовете на верните ти сподвижници – откраднати и разпродадени. Не търси и гордите политически българи – защото и такива просто няма. Побързали да оцелеят в народната драма, те бавно изтръгнаха ореола за лелеяната свобода, за гордостта и величието на доскоро поробената ни родина. Не е същата и къде ораната и  недоорана, делената и недоразделена българска земя – преди тровена, а днес изоставена, занемарена в плевели, копнееща за работна ръка  и обич. Градовете пък, чиито фабрики отдавна не димят, пълни с обезверен народ, готов да се отзове, Войводо, на заветните ти думи – „Хляб или свинец!” Уж всички работят, а пари все няма за учени, артисти и учители. Вашето поробено от турците Отечество, днес е поробено от безразличие и бездуховност. България мрази своите бедни, своите болни, своите майки с проблемни деца и своите възрастни родители! Някога ти поведе дружина верна, сговорна, от близо 200 комити, предрешени в зелени мундири и златни левове по калпаците, днес под спящия поглед на сюрия доморасли демократи се топи и чезне българския национален дух, предрешен в жълтите жилетки на отчаянието и безверието, защото човешкият взор вместо кръстокуполните църкви, различава минерета и джамии. Няма да намерите народа и държавата, за които положихте главите си пред народния олтар, незнайни ще останат и голяма част от вашите гробове. А всеизвестно е, че  когато един народ не тачи гробовете на синовете си, отваря място за нови! Страховито и тъжно е! Вместо вашите стъпки, в ушите отекват свадите с неканени мигранти. Страшно е, Войводо, защото народът ни днес е не по-малко сащисан, обезверен и отчаян, както в ония времена, когато „само за  нощ порасна с няколко века!” Кой друг да му помогне, ако не самият той, събирайки куража и силата да изригне?! Откакто се помня, а и така са ни учили, у нас винаги са се намирали потребните хора, които да ни изведат от блатото, когато Отечеството ни безумно затъва? Нима нуждата на България днес не е същата? Уж вървим след твоя пряпорец и се кълнем на всеки ден, отреден за поклонение в твоите завети, а изглеждаме плахи и неуверени. С  други думи, възползвахме се, кой как може от идеалите ви, а днес сме на прага да ги омаскарим! Досущ като в съвършения ти стих: „Патриот е, душа дава, за наука за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа!” Грубо, цинично и брутално! Подобно на щрауси сме извили вратове навън, без да ни е грижа, разчитайки някой друг да се престраши и да свърши отново това, което сами не се решаваме да сторим.

Затова, застинали на прага на твоята поредна годишнина, откакто те има, ние ти се покланяме, Воеводо, но дваж повече сме длъжни  и да се покаем!

Всеки човешки живот следва едно митично пътешествие. Щастието идва и си отива, тъгата също преминава, но удовлетворението е полето, което живее и зад двете крайности. Удовлетворението е аналогия на истинското благополучие! Тази скрита цел се улавя у всеки един от нас! Тогава странно ли е, че в дните на революционен устрем в навечерието на 1876 г., същият този емоционален порив завладява неизмерно и легендарния войвода Христо Ботйов? Шокиращо е да видиш колебанията и катарзиса, а дваж по – силно е усещането да разбереш, че животът вече е планирал драмата на големите мечти, които носим в себе си. От септември 1868 г. до последните дни на август 1869 г., ние виждаме Христо Ботйов в състоянието на пълна душевна подтиснатост. След това неговият дух се пробужда с нова сила. На практика това допълва психологическия портрет на Войводата. От юноша той възмъжава; от поривист млад човек неусетно израства до последователен борец за определени социално-политически идеи, утвърждавайки се като праволинеен революционер. Пръв етап на тази духовна метаморфоза на Христо Ботйов е почти окончателното скъсване с баща му. Дълбоката трагедия, вечно повтаряща се между старото поколение, което напуска живота примирено, и младото, което жадува да се бори за нов живот, достига тогава най-високата си точка в отношенията на Ботйов-баща и Ботйов-син. Без съмнение, смазан от завоя на сина си, който вместо в Русия се намерил в Румъния, огорчила даскал Ботю. Той грижливо подредил пълно с упреци и жалби писмо до своя буен син Христо. И вероятно не за неговия „неизпълнен дълг пред народа“ е писал уважавания даскал , а за своята болест, за скорошната си смърт, за многочисленото семейство, което остава без средства, нуждаейки се от подкрепата и вниманието на Христо като най-голям син и брат …А в това време душата на младежа се разпъвала от упорита и жестока борба. Той прави отчаяни усилия над себе си, иска, мъчи се да подчини своя дух на изискванията на живота в името на семейната привързаност, но надделява порива, крайната стремителност и революционен дух. Разочарован в българската революция от събитията през лятото на 1868 г., Ботйов е паднал силно духом и се намерил в крайно отвратително материално положение, след болестта си в Браила. И помен няма от семейната му привързаност и съобщава на баща си за своето постъпване в Медицинското училище в Букурещ. Как е постъпил Ботйов там със своето четирикласно образование не знаем. Всеки случай, както виждаме от датите на писмата, посочени в забележките, Христо Ботйов е останал в Медицинското училище в Букурещ малко време, след което веднага съобщава на баща си своето желание да се върне в къщи и да стане учител в България. Едновременно с това той пише и на Н. Геров, когото молил да му помогне да осъществи това свое намерение и в същото време се стараел да се оправдае пред него за стоенето си в Браила и за напускането на Медицинското училище. Н. Геров не повярвал на писмото на Ботйов и се отнесъл за повече подробности до Xр. Георгиев, от когото получил следната оценка за младежа „…Христо Ботйов, доколкото можах да разбера за него, е малко лекичък на ума… той зле сторил още дето напуснал Одеса и не стоял там да си довърши науките, от после без никаква основа стоял по Браила да слугува на издателите на Зората, дето най-сетне достигнал и гол, и бос, оттам, като дойде тука, влязъл в Медицинското училище”. Дали се е погрижил за него Н. Геров, не е известно,но пък е достъпен текста от обръщението му до Хр. Георгиев, с което му давал наставления Един факт обаче е всизвестен, Христо Ботйов нямал вече никакво намерение да се връща в къщи и престанал съвършено да пише на баща си. Какво се е случило между тях – това и до сега си остава неизвестно, но изглежда че известна част от вината лежи и върху бащата на Ботйов, защото той, без да скрива неспокойствието си за буйния, но все пак горещо обичан син, пише тогава на Н. Геров – 28 ноември 1868 г. (т. I, писмо 69, с. 36): „Не зная що стори син ми Христо, та ми не прати до сега писмо. Страх ме е да не се е докачил от писмото ми и да ми се разсърди”. Грижите на бащата не трогват вече буйния Христо и той продължава да мълчи. Тревогата на даскал Ботю се усилва. А Христо продължава да мълчи, баща му, вече е съвсем болен, Семейната драма, която се чувства зад всички тия писма, свършила трагично – на 29 август 1869 г. даскал Ботю починал, без да дочака отговора на своя син, който бил получен в Калофер едва на 3 септември. В това писмо Христо Ботйов изглежда, утешавайки баща си, му съобщава, че вече е напуснал Александрия и от 13 август е назначен от румънското правителство учител в Измаил и че правителството се канело уж „да го тури на по-голяма служба и чест“. Домашните на Христо Ботев се отнесли с голямо недоверие към това съобщение. Чрез Н.Геров и Хр. Георгиев получава депеша за кончината на баща си и за лошия хал на семейството си. Колкото до причините заставили младия Ботйов да напусне учителстването в Александрия и да се пресели в началото на август 1869 г. в Измаил, за тях можем само да гадаем? Очевидно Христо е решил да се отдаде на самостоятелен трудов живот в Румъния, избирайки си професията на учител, та по такъв начин да си осигури най-после независимо положение от всички свои роднини и близки, които не го разбирали и затова му били чужди. При това ново настроение на Христо Ботйов, не се чува вече гласът на предходната семейна привързаност, но е сподавен и инстинкта от душевните му страдания по обществените борби. Така продължава до август 1869 г., когато тази нужда се пробужда у Ботйов с нова сила, предизвиквайки в него бурно проявление на революционни чувства и поетическия му талант

„120 години безсмъртие”

 Графика на Цветан Пелов – Из цикъла „Земя Българска”, ХГ „Ив.Фунев”- Враца

Няма българин, който да не знае кой е Христо Ботйов. Няма българин, който да не се вълнува, когато говори за Ботйов. Гениалният поет и революционер е част от нашата душевност. Няма българин, който да не съзнава, че Ботйов е величественият символ на цяла една епоха и на цял един народ. На силата, гордостта и безумието на унизения роб, на саможертвата и себеотрицанието в името на една велика идея.

А кои сме ние, които дръзваме да се наричаме потомци на Ботйов, които вярваме, че сме наследили от него истината и свободата?

Нашето име е „ Младост”, Младостта на България.

Все едно, къде сме родени – в Тракия, Мизия или Добруджа или под върховете на Стара планина, Рила и Пирин. В земите на българите е рождената ни люлка. Където е Балканът. Невъзможно е да мислим за България без Балкана, за Отечеството – без Ботев.

За мене Ботйов е цял един свят, завладяващ със своята шеметност и емоционална сила. Свят, завладяващ със силата на словото и силата на духа. Само великият поет дръзва да извика на висок глас с безумието на смелите истината в най-тъмното време.

„Истината е свята, свободата е мила”.

Истината е тази, която сближава хората! Тя ги кара да вярват! Като Ботйов! До смърт, до гибел, до саможертвата в името на народа и на свободата.

Свободата на един човек е в пряка зависимост от свободата на народа. Не е възможно робът да е духовно свободен. Свободата може да се постигне единствено чрез борба. Безмилостна и всеотдайна. Ботйов направи своята клетва пред Отечеството истина, свободата – живот и смърт. И не за слава! За правда! По съвест, за святата истина! Редовете, написани от Ботйов, са редове от неговото сърце и съвест. Съвест, която изповядва най-висшите човешки ценности – ИСТИНАТА и СВОБОДАТА.

Ботйов е част от душевността на поколенията!

А това сме ние! Младостта и бъдещето на България!

Все едно къде сме родени – в Тракия, Мизия или Добруджа, под върховете на Балкана, Рила или Пирин.

Ботйов ни дава своята истина, криле и сила, гордост и страст.

Горди сме, че България има: Ботйова люлка, Ботйова песен, Ботйова дума в последния час!

Историята и днешният ден ни поднасят своите предизвикателства, изправят ни пред изпитания! А те ни правят по-силни и целеустремени.

Защото я има България! А България има Ботйов!

Чрез Ботйов знаем кои сме били! Знаем и кои са нашите нови стремления, накъде отиваме – към истината, към свободата!

„Автограф на безсмъртието”  – Графика на Любомир Йорданов, от Фонда на ХГ „Ив.Фунев”  при РИМ- гр.Враца

Корените на българското разузнаване се губят далече в древността , а термина „ разузнаване” е познат още като  “малка война”, ”тих фронт” и “игра без правила и норми.” Всяко от тези определения е по своему вярно. Забулено в секретност и обвеяно в тайнственост, разузнаването ревниво пази своите тайни. Като правило обществото знае малко за него. Непосветените в тайнството разузнаване са склонни да го идеализират, трудно правят разлика до къде се простира истината? По тази причина в нашата история често сме склонни да отправяме необосновани упреци за предателство към родните ни революционери, забравяйки, че противникът също не действа със затворени очи. Разтревожено от ръста на българското революционно движение през 60- те год. на XIX век и виждайки в него само интрига от страна на Русия, турското правителство решило, да организира специална вътрешна шпионска служба, както в самата България, тъй и всред българските емигрантски колонии. Започвайки тая работа през 1863 година с помощта на хора от други националности, то скоро се убедило в пълната им невъзможност да проникнат в тайните на революционното движение. През 1867 г. силно повлиян от идеите на Гарибалди, врачанинът Никола Войводов организира в Галац малка въстаническа чета, с която прави неуспешен опит да премине в България заедно със знаменосеца си Цвятко Павлович чрез австрийския параход „Германия“ на фирмата „Лойд”. Получил информация от своята агентура, русенският ваалия – Мидхад паша сваля принудително пътниците на  Русенската скеля и в опита си да арестува двамата водачи пред очите на всички пасажери атакува първа класа с няколко  десетки заптиета за да ги умъртви. Търсейки възможност за пробив , турската агентура се насочва към известния български търговец Манол Иванов с предложение да се заеме с организирането на шпионажа в България и между българската емиграция с българи. Идеята на турският министър на вътрешните работи Али Паша и помощникът му, австриецът Шнайдер Ефенди, претърпяла крах поради  намеренията на българина да използва доверчивостта на турската власт към него в услуга на народното освобождение. За целите на българския шпионаж, турското правителство предвидило около 40 000 турски лири или 1 000 000 франка. В заверата били посветени още Т. Райнов Ив. Касабов и Л. Каравелов. Последният погледнал на тая работа сериозно и решил да използва неочаквано падналите му в ръце големи средства, за да осъществи ония свои революционни планове, заради които той се е стараел да образува своя група и да издава „Свобода“. През март 1869 г., образувайки самозван комитет, Л. Каравелов свиква в Букурещ учредително събрание на своята група, на която присъстват В. Левски, Ангел Кънчев, П. Хитов, Общи, Димитър Пeнович и Хр.Ботйов. Учредителното събрание е било свикано в Букурещ на 25 март. На това събрание бил съставен и написан „проект на устава“ и основан „Тайният български революционен комитет. Левски осъзнава значението на конспирацията и я залага като един от основните принципи на организацията. Цялата дейност е основана на пароли, тайни срещи, конспиративни явки и други атрибути, характерни за специалните служби и понастоящем. Организацията разполага с две формирования за сигурност – Тайна поща, която извършва конспиративно придвижване на кореспонденция, финансови средства, оръжие и др.под, и Тайна полиция, която извършва разузнавателна и контраразузнавателна дейност – осигурява безопасното функциониране на другите структури, разкрива внедрени правителствени агенти, разкрива плановете и намеренията на турската власт по отношение на българското население, пресича опитите на други държави за използуване на организацията за свои цели. Заченат като самозван комитет, тази „самовъздигаща измама” провокира и крамолите по-късно. Идеята на Каравелов за Дунавска федерация, а още по-малко за демократическа република, е била още чужда на съзнанието на тогавашната маса в България

През 1875 г. турското разузнаване научило, че от Влашко и България ще се прехвърлят бунтовнически чети. За да предотврати това , османската власт увеличава броя на агентите си отвъд Дунава. Шпионите докладват в конаците на крайречните градове в империята.Между турските управители на Видин, Лом, Оряхово и Русе, както към и от Враца тече усилена кореспонденция за това къде и как са забелязани комитите, какви са те и какво подкрепление е нужно. Шпионите научават точния брой на оръжието, боеприпасите и сандъците, които ще се стоварят на българския бряг. Част от сведенията на агентите за Хр.Ботев са неточни. Данните за движението на четата са изключително подробни, но закъсняват с един ден, за да предотвратят навлизането и на българска територия. Когато в края на 1875 г. Гюргевският комитет под ръководството на Стефан Стамболов взема решение да вдигне въстание в България през пролетта на 1876 г., турските институции у нас научават за това веднага.

Още в първите дни на ноември шпионите на империята донасят тази информация на властта във Видин. На 4 ноември 1875 г. управителят на града предупреждава подчинения си ломски каймаканин да очаква нелегално да бъде стоварено бунтовническо оръжие .Знае се дори фактът, че за прикритие ще бъдат използвани сандъци с реквизит на артисти  от Сърбия. Покрит шлеп , натоварен с оръжие и бойни припаси между театралните принадлежности, щял да акустира на брега.”Въпросният кораб минал през Оршова и Кладово и сега се намирал на сръбското пристанище в Радуевац” , пише видинския управител на ломския си подчинен. През декември 1875 г. турското разузнаване предупреждава всички свои служители по българските земи, да бъдат нащрек . Агентите били информирани да търсят конкретни хора – най-изявeните комити ,които са на свобода. Шпионите на часа узнали, че Стоян Заимов е избягал от Диарбекир през 1874 г., където е заточен предната година за участието си в Хасковския рев. комитет и за покушението над местния чорбаджия Ставри Примо. Според турското разузнаване, той е стигнал до Русия, откъдето е минал в Галац и се готви да прекоси в България. На 21 декември 1875 г. русенският валия взема специални мерки срещу революционерите. През февруари 1876 г. от Цариград е дадена команда по цялата българска земя да се направи всичко възможно да се предотврати подготвяното въстание на българите. Турската власт има подробна информация за дейността на БРЦК, как са купували оръжие в чужбина и каналите по прехвърлянето му у нас. Затова на 20 февруари 1876 г. агентите на Османската империя предупреждават, че дейци „ръководени от Букурещкия комитет”, ще минат от Сърбия в Румъния , „за да преминават тайно на наша земя” и може да се очаква да станат оръдия за някои смутове. Властта е научила, че хайдутите ще внесат в България 6000 пушки и 500 сандъка с патрони. Издадена е заповед да се следят всички обемисти товари. Вследствие на засилената си бдителност, турците залавят осем от водачите на лодките, опитващи се да вкарат оръжието за III – ти Врачански рев. окръг и ги обезглавяват по бързата процедура във Видин. Те залавят и известното писмо на копривщенци до Стоян Заимов от 21 април 1876 г. Това също показва, че турските служби са пуснали агентите си из цялата страна. В него гражданите от подбалканския град  пишат:

„Вчера на 20 април, предизвикани от някои събития – когато без да се даде повод от наша страна, по нареждане на властта се предприема арестуване на комитетските хора – видяхме се принудени да вдигнем въстание.” Турците узнават за подготовката на въстанието във Враца, което е трябвало да подкрепи четата на Хр.Ботев. Сведенията им стигат до Видин, откъдето изпращат подкрепление към Враца. Това се случва на 29 април 1876 г. В писмото си, властта в града пише:

„Турците узнават за подготовката на въстанието във Враца, което е трябвало да подкрепи четата на Хр. Ботйов!”

Повече от злочеста е участта на оцелелите Ботеви четници. След кървавия погром на Априлското въстание през 1876 г. е сформиран извънреден турски съд под председателството на Хакъ паша, с участието на прокурор, съдия-следовател и служебен защитник на четниците в лицето на българина Илия Цанов – първият официален служебен защитник в историята на България. Делото е прецедент в турската съдебна практика. На 8 юли 1876 г. извънредният съд започва разглеждането на делата в Русе. Обвинението иска смърт чрез обесване на 13 от подсъдимите, а за други петима – привременен затвор. Сигурни в изхода на делото, турците предварително са издигнали и 13 бесилки. Вместо очакваното прошение за милост Цанов произнася блестяща защитна реч на турски език, подкрепена със сериозни правни аргументи и призовава съда да не уважи искането на обвинението. Цели два часа, той защитава поотделно всеки един от подсъдимите. И успява – искането на прокурора за смъртно наказание отпада! Процесът приключва, без да е произнесена нито една смъртна присъда. Илия Цанов не само печели делото в турския съд, но и грабва симпатиите на европейските представители и журналисти на процеса. На 29 юли 1876 г. пред същия съд Илия Цанов защитава Кирил Ботев (брат на Христо Ботев), сина на баба Тонка – Никола Обретенов и други.Безспорен факт е, че турските комисии, които съдят въстаници, не са съдилища. Писанията в следствените протоколи нямат никаква правна сила, те са нищожни и имат за цел да сплашат българското население. Частична самостоятелност и справедливост проявяват извънредните съдилища в Русе и Търново, благодарение на отличната и безумно смела защита на адвокатите Илия Цанов в Русе и на Джовани Икономов в Търново. Правителството реагира незабавно и много остро, особено срещу присъдите в първия процес в Русе.  Пловдив, градът с най-много участници в Априлското въстание, дори няма служебни защитници. Целта била, никой да не избегне затвора.
„Съденето“ без процеси за политически деяния против турската власт се превръща в практика. Тя продължава и в следващите години. Двама от Ботевите четници – Георги  Мацин от с. Добринище и Сава  Вълчовски от с. Драшан, Врачанско са изпратени в каторга в Анкара и Цариград, без да са били подсъдими в нито един от трите процеса. Мурад V амнистира участниците в Априлското въстание. Указът влиза в сила от 30 юли 1876 г. Извънредните съдилища се закриват от 1 август същата година. Редовните наказателни съдилища ще съдят неамнистираните. От Ботевите четници остават да бъдат съдени Димитър Икономов от Троян, Спас Соколов от Тулча, Петър Ванков и Коста Апостолов от Свищов, и четирима задържани в софийските затвори. Преводач е Илия Цанов. След защитните му речи в двата процеса срещу Ботевите четници в Русе през лятото на същата 1876 г. турската власт изгубила доверие в него. Целият процес в София е само прочитане на присъдите. Наказанията им са определени от правителството, а Софийският окръжен съд ги оформя в присъда, наречена“сентенция 92″. Присъдата не е окончателна и осъдените имат право на апелативно обжалване. Презрителното отношение граничи с цинизъм. Предоставят им  жалбите заедно с Турския Наказателният закон, написан на арабски. За да им облекчи съдбата Илия Цанов, с риск да си навреди, им предава предварително подготвената жалба от тяхно име. Какво става по-нататък с Ботевите четници? Издадените присъди предвиждат тъмничен затвор, но не и смъртни наказания. В крепостта Акия – (Сен Жан Д’Акър) днешна Сирия са изтърпявали наказанията си: Никола Обретенов, Иваница Данчев, Димитър Тодоров (Димитрото), Петър Маринов, Сава Пенев, Тодор Минков, Йордан Недев, Прокопий Дянков, Кънчо Скорчев, Марин Петков Тунтата, Васил Рибаров, Пенчо Минчев, Кирил Ботйов Петков, Тодор Стойков, Димитър Николов, Стоян Заимов, Пенчо Стаменов и Руско Стоянов. Последните двама не издържали нечовешките условия на живот умират в  навечерието на Освобождението. В каторгата на Остров Самос са заточени : Димитър Икономов, Петър Ванков, Спас Соколов  и Стефан поп Димитров. В каторгата в Синоп, град в Азиатска Турция е изпроводен Христо Костов. В каторга в Мала Азия – Григор Костов Мацин. Изнурителна е съдбата на всички тях! Дневната им дажба не надвишавала 300 драма (равно на 960 грама) гол хляб и нищо повече! Оковани във вериги, каторжниците разбивали камъни. Сред набедените без съд е и Марко Бошнаков (Печеняков) от Враца, осъден на 5 години каторга в окови. Всички българи, участници в Априлското въстание, Ботевата, Патревата и Таньо-Стояновата чети, излежаващи наказания (каторга, затвор и заточение) със заповед на правителството от 1 март 1878 г. са освободени на основание чл. 17 от договора за примирието подписан между Русия и Турция, с който се прекратявали военните действия. След Освобождението почти всичките завършват живота си в мизерия и неизплатени дългове. Само т.н.“апостоли“ са на държавна служба и доживяват дълбока старост. Ст. Заимов описал геройствата си с големи подробности в 700 страници, Иваница Данчов си посвещава едва 130 страници, но ги издава два пъти. А най-скромен се оказва Н.Обретенов със 102 страници. От 208 души в четата след разгрома и живи остават 94. От тях 26 са заточени, двама умират в затворите, а други 76 дочакват свободата на България. Най-младите Ботеви четници са: седемнадесетгодишните Пенчо (Пенко) Йончев от с. Калугер (сега Асеневци), Ловешко, обесен в Русе, Васил Цвятков от с. Бутан, Оряховско, и Кольо (Черкеза) от гр. Бяла черква.Обратно сред най-дълголетните се оказват Петър Фитовски от Котел, Никола Обретенов, починал чак в 1939 г . на 90 г., Младен Павлов на 88 г.и ген.Кирил Ботев починал в 1944 г. Четирима Ботеви четници участват в Сръбско-турската война и 19 в Освободителната война. Деветима бранят устоите на младата българска държава през 1885г. по време на Сръбско-българската война. Осем от четниците на легендарния войвода  участват в работата на Учредителното събрание през 1879 г. Сред тях са Димитър Икономов от Троян, Петър Илиев от Берковица,  Илия Цанов, Софийския владика Милетий, Петър Дамянов и Захарий Гюров от Самоков. В следващите народни събрания място намират още Спас Соколов, Никола Обретенов, Стефанаки Савов, Димитър Икономов и Димитър Маринов. Не можем да премълчим злочестата съдба на мъченика Мито Цвятков Бакалбашийски от Враца, гарант по сделката на почек /кредит/ с лой и пастърма, обезпечил оръжието, с което влиза Ботевата чета. Стефанаки Савов разказва за него: „Младен Скачоков го даде под съд, осъди го и понеже никой не се погрижи да се съберат пари и се изплати този дълг, продаде му се къщата, за да се заплати дългът му и той остана на улицата. Това, разбира се, дотолкова го огорчи и повлия много зле на здравето му, поболя се и почина (1881 г.). Така свърши Мито, който даде толкова много за България!“

Илия Цанов – самоукият юрист, спасил Ботевите четници по време на съдебния процес в Русе

Въстанието през 1875 г. е може би първото по- организирано и планирано, макар и неуспешно въстание. То обаче изиграва положителна роля за раздвижване на революционния дух и за подготовката на следващото – най-голямото антиосманско въстание – Априлското въстание от 1876 г. През есента на 1875 г. в Гюргево се събират революционните дейци, съмишленици на Хр.Ботев.Те основават т.н. Гюргевски революционен централен комитет. В условията на  задълбочаващата се криза в Османската империя се взема стратегическото решение  за обявяване на повсеместно въстание на 1 май 1876г. Разработен е стратегически план, а България е разделена на четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. В духа на революционните схващания на Раковски и Левски, ръководните дейци от ГРЦК се стремят да увлекат във въстанието възможно повече сили на от страна на българския народ, за да се създаде въстаническа армия. В нея трябвало да постъпят всички българи, годни да носят оръжие, с изключение на враговете на революцията. Въстаническото ръководство схваща, че му е необходима огнева мощ на открит терен, поради което възлага на майстори занаятчии да изработят черешови топчета вместо оръдия. Както ръководните , така и местните революционни дейци имат правилни разбирания за ролята на въоръжаването. Набавянето на огнестрелно оръжие обаче среща големи затруднения. С това се обясняват и незадоволителните резултати. Нека припомним, че Враца първа започва интензивна подготовка за бъдещото въстание, още преди сформирането на Гюргевския революционен комитет, че за да подсигурят оръжие врачани прибягват до прословутата сделка с лой и пастърма на почек (кредит), пренесени и продадени във Влашко,  а със средствата от тях действително се закупува оръжие, но поради засилената турска охрана на дунавския бряг не може да бъде прехвърлено в България и с него е въоръжена част от Ботевата чета. Трескаво ангажиран с подготовката , самият войвода Хр.Ботйов,  настоявал момчетата му да носят, не каквото и да е, а модерно оръжие. Основно въоръжението се състояло от нарезни пушки, наречени „белгийки“, докарани в Букурещ от фирмата „Г. Якобсон“, представлявана от Карл Хиршорн и Ернст Крауз от Мюнхен, живущи във Виена, ІІ, „Гросе Моргенграсе” 1.”. И тъй като фирмата им се занимавала предимно с търговия на ловджийско оръжие, след запитване в странство, те осигурили въоръжението с посредничеството на друг предприемач – фирмата на Алберт Симонис от Лиеж, ала той им изпраща бракувани белгийски пушки, и то под условие да бъдат продавани, след като се изтрият нарезите им в цевта. Поради невъзможност да бъде доставено друго въоръжение за краткото време, мисионерите  добре съзнавали  на каква опасност  излагат „съзаклятниците“  пред добре въоръжената турска войска . Захари Стоянов отбелязва, че четата разполагала с „35-40 иглени пушки – кавалерчани и пехотински“. Те били от системата „Шаспо“ и вече не се ползвали в белгийската армия.
Войводата, щабът в състав : комендант – българският офицер Никола Войновски, знаменосецът Никола Симов – Куруто, съветниците на Ботев Давид Тодоров и Мито Цветков и „десетниците“ били въоръжени с револвери „Гасер“ (обр. 1871 г.), „Смит и Уесън“ (обр. 1869 г.) – руско производство, и „Лефоние“ – белгийско производство . За четата, за щаба и  войводата били обезпечени бинокъл, телеметър и компас. Ботев се снабдил и с карта на Европейска Турция. Четниците сами  си изготвяли самите боеприпасите. „В местния комитет в Гюргево трепетно очаквали да получат от Букурещ предварително платените 4000 патрона. В Крайова, където работели 40 четници – били приготвени „до десетина хиляди фишеци“. В Турну Магуреле Д. Баграков с материали на комитета произвел за 60 души въстаници чанти, паласки, цървули, капиите на 60 ятагана, ремъците за 90 пушки, а също така помогнал и за леенето на куршуми и правенето на патрони за четата. “Униформеното облекло също било приготвено предварително. По сведение лично  на Н.Обретенов „повечето юнаци носели тъмнозелени или тъмносини униформи, украсени с ширити „вангерки“, които наподобявали румънските и руските кавалерийски облекла от онова време. Някои от четниците носели униформени костюми от бозав шаек. Всички имали калпаци с лъвски знаци на главите си, а краката им били обути в цървули с навуща и обуща.“.
Легендарните „градинарски“ сандъци били натоварени със скритата в тях тайна на всяко от четирите пристанища. Както споделя Обретенов в тях: „Наредихме оръжието, дрехите, писмата, чантите, навоите, калпаците и цървулите… Заковахме ги и ги складирахме в шлепа на австрийския параход… По-късно, по нареждане на Хр.Ботйов, сандъците с принадлежностите на четата предадохме на параходната агенция като сечива на работниците“.
Медицинското оборудване също било осигурено пак от войводата, който се погрижил да осигури медикаменти и превързочни материали за ранените. Една част от тях набавил безвъзмездно  д-р Чобанов – лекар в румънската армия, а другата – военният фармацевт Янко Ангелов. Хр.Ботйов лично влезъл във връзка с руски емигранти в Женева, които желаели да подпомогнат „святото дело“. В нарочна среща с д-р Русел/ К.Судзиловски/, той се опитал да го привлече за участник и лечител в четата, но последният отклонил предложението, намирайки идеята за предварително обречена. Самият войвода Хр.Ботйов добре е съзнавал, че разполагайки с 200 сърцати четника, а дори цифрата многократно де се беше увеличила, не би могъл да разгроми турските войски. Това не било по силите на руската армия в последвалата Руско-турска война от 1877/1878 г. Истинската му цел като на голям революционер е била  по-скоро да предизвика политическото внимание и намесата на Европа, видно от неговите телеграми до френския „Ла Републик Франсез“ („La Republique Francaise“) и швейцарския вестник „Журнал дьо Женев“ („Le Journal de Geneve“), в което без съмнение и успял! Акция, която е подпечатена с героичния подвиг и със смъртта на 94 убити, 26 заточени от неговата чета!

Уважаеми потребители на електронния сайт Botyovlist.org! В навечерието на един от най-светлите Християнски празници, желая на всички вас, които носите дълбоко в сърцата си Ботйовския огън и плам – крепко здраве, топлина и добротворение ! Както през бунтовната 1876 г., така и днес, общонародното дело трябва добре да се пази от омаята на патриотичните качества, за които предупреждава и самия поет: „…патриотът – готов на всичко в името на своето добруване и благоденствие, да продаде душата си, да заложи жената си, да изяде месата си…“. С дълбочината на своите идейно-емоционални послания, на своите прозрения за настоящето и бъдещето, този титан изпревари съвременниците си с цяла епоха. Любовта на големия поет е отправена към народа, а омразата е насочена едновременно към чорбаджии, турци и лъжепатриоти, към всички, които които пречат на народа – страдалец и мъченик, да отхвърли националния и социален гнет. По тази причина Христо Ботйов и днес заема първото и най-важно място сред българските поети и революционери в Менделеевата таблица – актуален, въздействащ и трогателен!

В този смисъл е и моето коледно послание към всички вас. Нека бъдем по Ботйовски – силни и мъдри, зрели и проницателни!

…Законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че всяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството.

Христо Ботйов